Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Усмивката на Мал се стопи.

– Ето още един умен човек – студено отбеляза той, загледан в гората. След минута пак проговори: – Сега ще разбере, че не си тръгнала право към Долината. Ще се досети, че преследваме елена. – Той тежко седна до мен със сурово изражение. В тази неравна битка много малко неща бяха на наша страна, а ето че загубихме едно от предимствата си. – Не трябваше да те водя в селото – каза мрачно.

Сръгах го леко в ребрата.

– Откъде да знаем, че някой ще се опита да ни обере. Възможно ли е човек да има чак такъв кучешки късмет!

– Рискувах съвсем глупаво, трябваше да внимавам повече. – Той вдигна съчка от земята и ядно я запрати надалеч.

– Колачето е още тук – казах колебливо и измъкнах от джоба си смачканото и покрито с влакна печиво. Доскоро бе имало формата на птица в чест на завръщащите се през пролетта ята, но сега приличаше повече на навит чорап.

Мал оброни глава и я стисна в ръце, опрял лакти на коленете си. Раменете му взеха да се тресат и в един ужасяващ миг реших, че плаче, но после разбрах, че се смее безмълвно. Цялото му тяло се люлееше, дъхът му излизаше на пресекулки, а от очите му потекоха сълзи.

– Това колаче през носа ни излезе – хълцаше той.

Известно време го гледах втренчено, опасявайки се, че напълно е полудял, после и аз започнах да се смея. Затиснах уста, за да заглуша смеха, но от това се разсмях още по-силно. Явно страхът и напрежението през последните дни ми бяха дошли в повече.

Мал притисна пръст към устните си и с преувеличена строгост изшътка:

„Шшшт!“, после се повали от нов пристъп на кикот.

– Ти май счупи носа на онзи – пръхтеше той.

– Това не е хубаво. Никак не беше мило от моя страна.

– Определено – съгласи се той, после двамата пак се разкискахме.

– Помниш ли как синът на един земеделец ти счупи носа в Керамзин – изпъшках между два пристъпа на смях. – А ти на никого не каза и окървави любимата покривка на Ана Куя.

– Това току-що си го измисли!

– Не съм!

– Напротив, чупиш носовете на хората и разправяш лъжи!

Смяхме се, докато накрая дъх не ни остана, докато не ни заболяха гърдите и не ни се зави свят. Не помнех кога за последно съм се смяла така.

Накрая все пак изядохме колачето. То беше поръсено със захар и имаше вкуса на сладките колачета от нашето детство.

– Това беше много добро колаче – каза Мал, когато изядохме и последната трохичка. Двамата отново избухнахме в смях.

Най-накрая той с въздишка се надигна и ми подаде ръка, за да стана. Вървяхме, докато падна здрач, после си направихме бивак край

развалините на някаква хижа. Тъй като се бяхме измъкнали на косъм, Мал реши да не палим огън тази нощ. Трябваше да се задоволим с хранителните припаси, които купихме от селото. Докато дъвчехме сушеното месо и окаяното твърдо сирене, той ме разпитваше за Боткин и за другите учители в Малкия дворец. До този момент не си давах сметка колко силно копнея да споделя всичко с него. Вече не беше така лесно да го разсмея, но сполучех ли, изражението на мрачно хладнокръвие изчезваше от лицето му и той започваше да прилича на онзи Мал, когото познавах някога. Това ми вдъхна надежда, че не съм го изгубила окончателно.

Когато дойде време да лягаме, Мал отиде да обиколи наоколо, за да е сигурен, че сме в безопасност, а аз прибрах остатъците от храната. След като се разделихме с пушката на Мал и походното одеяло, в торбата имаше много място. Но бях благодарна, че поне лъкът ни остана.

Пъхнах пухената шапка под главата си и оставих на Мал торбата вместо възглавница. После се увих плътно с палтото и се покрих с новите кожи. Вече задрямвах, когато чух Мал да се връща и да ляга край мен, а гърбът му удобно се опря в моя.

Докато се унасях, пак усетих захарния вкус на колачето в устата си и насладата от бурния смях се разля в мен. Ограбиха ни. Едва не бяхме убити. По петите ни беше най-могъщият човек в цяла Равка. Но сега пак бяхме приятели и сънят дойде много по-лесно, както не се беше случвало от дълго време насам.

По някое време през нощта се събудих от хъркането на Мал. Сръгах го с лакът в гърба. Той се обърна на една страна, промърмори нещо в съня си и преметна ръка върху мен. Минута по-късно пак захърка, но този път не го събудих.

ГЛАВА 18

ТУК-ТАМ СРЕЩАХМЕ стръкове набола трева, даже няколко диви цветя, но иначе колкото по на север към дивата пустош на Сайбея отивахме – според Мал там щяхме да открием елена, – толкова по-малко личеше, че идва пролет. Гъстите борови лесове отстъпваха място на рехави брезови горички, а по-късно се появиха и просторни пасища.