Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– Не.

– Трябваше да предвидиш и това, когато тръгна на север, Мал.

Той се обърна, приближи отново и коленичи пред мен, за да може да ме погледне в очите.

– Няма да те убия, Алина.

– Може да се наложи.

– Не – повтори той и тръсна глава, после отклони поглед. – Не, не и не.

Взех лицето му в студените си длани и обърнах главата му, принуждавайки го да ме погледне в очите.

– Да.

– Не мога, Алина. Не мога .

– Мал, нали помниш как в Малкия дворец каза, че Тъмнейший ме притежава.

Той леко се намръщи.

– Тогава бях ядосан. Не това исках да кажа...

– Ако ми сложи нашийника, той наистина ще ме притежава. Изцяло. И ще ме превърне в чудовище. Умолявам те, Мал. Искам да съм сигурна, че няма да позволиш да стане така.

– Как е възможно да ме молиш за такова нещо?!

– А кой друг да помоля?

Той ме погледна със смесица от отчаяние, гняв и още нещо, което не успях да разгадая. Най-накрая кимна отсечено.

– Обещай ми, Мал. – Той стисна устни в горчива черта и по челюстта му заигра мускулче. Не исках да му го причинявам, но трябваше да съм сигурна.

– Обещай ми.

– Обещавам – дрезгаво произнесе той.

Въздъхнах дълбоко, усещайки как по цялото ми тяло се разлива облекчение. Наклоних се към него, опрях чело в неговото и затворих очи.

– Благодаря ти.

Дълго останахме така, после той се дръпна. Когато отворих очи, той ме гледаше. Лицето му беше на сантиметри от моето – толкова близо, че усещах топлия му дъх. Свалих ръце от брадясалите му бузи, осъзнавайки колко близки сме двамата всъщност. Той ме гледа втренчено известно време, после рязко се изправи и потъна в мрака.

Дълго останах будна, премръзнала и окаяна, вперила широко отворени очи в нощта. Знаех, че е някъде наблизо и пристъпва безшумно сред покълналата трева, понесъл бремето, с което го натоварих. Съжалявах за това, което му причинявам, но се радвах, че най-после е сторено. Чаках го да се върне, но най-накрая заспах съвсем сама под звездите.

СЛЕДВАЩИТЕ НЯКОЛКО ДНИ обикаляхме околностите на Чернаст, докъдето ни стигаше смелост да приближим гарнизона. Претърсвахме навсякъде за следи от стадото на Морозов. С всеки изминал ден Мал ставаше все по-мрачен. Нощем се мяташе в съня си и почти престана да се храни.

Понякога се събуждах от въртенето му под дебелите кожи и го чувах да си мърмори: „Къде си? Къде си?“.

Той забелязваше следи и от присъствието на други хора – скършени клонки, търкулнати камъни, – останали невидими за мен, докато не ми ги посочеше. Но от стадото нямаше и следа.

После една сутрин ме раздруса и ме събуди още преди зазоряване.

– Ставай – каза. – Наблизо са, усещам ги. – После отметна кожите от мен и взе да ги пъха в торбата.

– Ей! – провикнах се недоволно едва събудена и се опитах да дръпна обратно завивката, но напразно. – Ами закуска?

Той ми хвърли парче сухар.

– Ще ядеш, докато вървим. Днес искам да обиколим пътеките на запад.

Имам предчувствие.

– Нали едва вчера настояваше да тръгнем на изток?

– Това си беше за вчера – отвърна той, нарами торбата и закрачи през високата трева. – Тръгвай. Трябва да открием елена, за да не се налага да ти отсека главата.

– Никога не съм казвала, че трябва да ми отсечеш главата – изръмжах, търкайки сънено очи, после поех тромаво след него.

– А какво ще кажеш да те пронижа с меч? Или да те изправя за разстрел пред наказателния взвод?

– Мислех си за нещо по-безшумно като една бързодействаща отрова, например.

– Ти само каза, че трябва да те убия. Не си наредила как точно.

Оплезих се на гърба му, но се радвах да го видя преливащ от сила и енергия. Приех за добър знак, че може да се шегува с това. Поне се надявах, че се шегува.

Западните пътеки ни водеха през горички с ниски и разкривени лиственици, покрай ливади, обрасли с огнена билка, наричана още върбовка, или покрити с червен лишей. Мал крачеше целенасочено с обичайната си лека стъпка.

Въздухът беше влажен и прохладен. На няколко пъти видях Мал да поглежда нервно към заоблаченото небе, но въпреки това продължаваше напред. Късно следобед стигнахме нисък хълм, който плавно се спускаше към широко плато, покрито с жълтеникава трева. Мал се изкачи до върха на склона, който лъкатушеше първо на запад, а после на изток. После се спусна долу, изкатери се пак на върха и отново се спусна – и така, докато накрая ми идваше да закрещя. Най-накрая ме поведе към подветрената страна на масивна група скални късове, смъкна торбата от гърба си и каза: „Тук ще е“.