Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Знаех, че е време да направим бивак, да си осигурим подслон. Но вместо това стояхме като окаменели ръка в ръка и гледахме как денят постепенно гасне. – Алина – тихо пророни той. – Прости. Прости за всичко, което ти наговорих онази нощ в Малкия дворец.

Погледнах го изненадана. Това сега ми се виждаше като далечно минало.

– И ти ми прости – казах.

– Съжалявам и за всичко друго.

Стиснах ръката му.

– И без това знаех, че едва ли ще открием стадото.

– Не – прекъсна ме той, като избягваше погледа ми. – Не за това. Аз...

Когато тръгнах след теб, мислех, че е защото спаси живота ми и ти дължа нещо.

Сърцето ми се сви. Мисълта, че Мал е дошъл само да изплати някакъв въображаем дълг към мен, се оказа по-болезнена, отколкото очаквах.

– А сега?

– Сега вече не знам какво да мисля. Само едно ми е ясно: всичко вече е друго.

Сърцето отново ме прободе.

– Знам – прошушнах.

– Така ли? Когато те видях с него в двореца онази нощ, ти изглеждаше толкова щастлива. Сякаш сте родени един за друг. Не мога да се отърва от този спомен.

– Наистина, тогава бях щастлива – признах. – В онзи определен момент се чувствах щастлива. Аз не съм като теб, Мал. Така и не успях да намеря своето място на този свят. Навсякъде се чувствам чужда.

– Мястото ти е до мен – тихо промълви той.

– Не, Мал, не е вярно. Или поне от доста време не е така.

Чак тогава ме погледна, в здрача синьото на очите му беше станало бездънно.

– Липсвах ли ти, Алина? Самотно ли ти беше без мен, когато те отведоха?

– Всеки божи ден – отвърнах искрено.

– Ти ми липсваше всеки час. И знаеш ли кое беше най-лошото? Че това ми дойде като гръм от ясно небе. Хващах се как обикалям с надеждата да те зърна. Не заради някаква определена причина, а по навик – защото съм видял нещо, което искам да ти споделя, или просто да чуя гласа ти. А после осъзнавах, че теб вече те няма. Всеки път, във всеки един момент, дъхът ми спираше. Рискувах живота си заради теб. Пропътувах половин Равка заради теб и бих го правил пак и пак, за да бъда с теб, да гладувам заедно с теб, да мръзна заедно с теб и всеки ден да слушам мрънкането ти заради твърдото сирене. Затова не ми казвай, че не си принадлежим – яростно заключи той.

Изведнъж се озова твърде близо до мен и сърцето ми взе бясно да думка. – Прости, че ми отне толкова време, за да те забележа, Алина. Но сега вече нищо друго не виждам.

Той сведе глава и аз почувствах устните му върху своите. Сякаш целият свят около нас притихна. Единственото, което остана, бе допирът на ръката му в моята, когато ме придърпа към себе си, и топлината на неговите устни.

А си мислех, че съм се отказала от Мал. Въобразявах си, че любовта ми към него е останала в миналото. Заедно с онова глупаво и самотно момиче, каквото не исках никога вече да бъда. Опитала се бях да погреба нея и нейната любов, така както се бях опитвала да заглуша своята дарба. Но повече нямаше да допусна тази грешка. Онова, което избухна помежду ни, беше колкото ослепително, толкова и несъмнено. В мига, когато устните ни се сляха, с непоколебима и всепроникваща увереност разбрах, че съм била готова да го чакам цял живот.

Той се откъсна от мен и клепачите ми с пърхане се отвориха. Посегна да вземе лицето ми в шепа, облечена в ръкавица, погледът му търсеше моя. Тогава с крайчеца на окото си улових някакво движение.

– Мал – изрекох само с дъх, поглеждайки над рамото му, – виж.

Измежду дърветата се появиха няколко бели тела, грациозните им шии се извиваха, докато скубеха непокритата от снега трева по краищата на поляната. В центъра на стадото на Морозов гордо стоеше едър бял елен. Той ни погледна с огромните си тъмни очи, сребристите му рога просветваха на гаснещата светлина.

Докато успея да мигна, Мал вече беше отвързал лъка от торбата.

– Аз само ще го поваля, Алина. Ти ще трябва да го довършиш – каза.

– Почакай – спрях го и положих ръка върху неговата.

Еленът бавно пое напред и спря само на няколко крачки от нас. Виждах как гръдният му кош се надига и спуска, как ноздрите му се разширяват, как дъхът му се превръща на пара в мразовития въздух.

Той прикова в нас тъмните си и влажни очи. Тръгнах към него.

– Алина! – прошепна Мал.

Еленът не помръдваше, докато вървях към него; не трепна дори когато протегнах ръка и допрях топлата му муцуна. Ушите му шавнаха леко, кожата му светеше с млечно сияние в сгъстяващия се мрак. Мислех си за всичко, от което се отказахме двамата с Мал, за риска, който поехме. Мислех за седмиците, прекарани в преследване на стадото, за мразовитите нощи, за дните на мизерия и безкрайно ходене и бях доволна. Радвах се, че съм на това място и съм още жива в тази студена нощ. Щастлива бях, че Мал е с мен.