Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Нищо не последва. Почувствах внезапен прилив на дръзка надежда. Ами ако Тъмнейший грешеше и нашийникът нямаше никаква сила?

Тогава обаче той ме стисна за раменете и в мен завибрира безмълвна команда: „Светлина“. Имах чувството, че някаква невидима ръка бръкна в гърдите ми.

От мен заизвира златиста светлина и окъпа поляната. Видях как Тъмнейший присвива очи заслепен, лицето му триумфално грееше.

„Не“ – помислих си и направих опит да освободя светлината, да я отпратя. Но още със зараждането на моята съпротива невидимата ръка без никакво усилие бръкна в гърдите ми и я сломи. След това в мен отекна друга команда: „Още“. Тялото ми забуча с нова сила, по-необуздана и могъща от всичко, което бях усещала някога. И това нямаше край. Самоконтролът, който бях овладяла, познанията, които бях придобила – всичко беше пометено от нея.

Крехките и несъвършени построения, създадени от мен, се сринаха до основи пред помитащата мощ на елена. Светлината извираше от мен в последователни искрящи вълни; нощното небе отстъпи пред техния стремителен и бляскав прилив. Не почувствах нито радостта, нито въодушевлението, които би трябвало да ми носи новопридобитата сила. Тя вече не беше моя; безпомощно се давех, притисната от тази ужасяваща и невидима хватка.

Тъмнейший ме държеше здраво, изпробвайки границите на новите ми възможности. Колко продължи това, не можех да кажа. Знаех само, че накрая невидимата ръка отпусна хватката си.

Над горската поляна отново падна мрак. Поех си пресекливо дъх, опитвайки да се съвзема и да възвърна самоконтрола си. Сега само трепкащата светлина на факлите огряваше лицата на охранителите и гришаните. Върху тях беше изписано страхопочитание. Мал все още лежеше на земята със злочесто изражение и пълен с разкаяние поглед. Извърнах глава към Тъмнейший. Той ме наблюдаваше с присвити очи. Малко след това отмести поглед към Мал, после се обърна към хората си:

– Оковете ги.

Отворих уста да се бунтувам, но очите на Мал ме накараха да замълча.

– Тази нощ ще лагеруваме тук, а утре още призори поемаме към Долината – нареди Тъмнейший. – Пратете вест на Аппарат да бъде готов. – После се обърна към мен. – Опиташ ли да се нараниш, следотърсачът ще пострада.

– А какво да правим с елена? – попита Иван.

– Изгорете го.

Един Огнетворец протегна ръка към факлата и пламъкът ù се изви в буйна дъга, поглъщайки безжизненото тяло на елена. Напуснахме поляната, съпроводени единствено от звука на нашите стъпки и пукота на пламъците. Откъм дърветата не се долавяше нито скърцане на клони, нито бръмчене на насекоми, нито зов на нощна птица. Гората беше притихнала в скръбта си.

ГЛАВА 20

ВЪРВЯХМЕ В ПЪЛНО МЪЛЧАНИЕ близо час. Гледах вцепенена краката си и ботушите, които газеха напред в снега, и мислех за елена и цената на моята слабост. Най-накрая зърнах някаква светлинка да трепка между дърветата. Излязохме на малка полянка, където около бумтяща клада беше вдигнат малък бивак. Между дърветата различих няколко пръснати ниски палатки и група завързани коне. Около огъня бяха насядали опричници и вечеряха.

Пазачите на Мал го отведоха към една от палатките, набутаха го вътре и влязоха след него. Опитах се да уловя погледа му, но той изчезна, преди да успея.

Иван ме повлече през лагера към друга палатка, тласна ме вътре. Земята беше покрита с няколко походни одеяла. Той ме побутна напред и посочи пилона, забит в средата на палатката. „Сядай“ – нареди. Седнах, опряла гръб в кола, а той ме завърза за него с ръце на гърба и стегнати здраво глезени.

– Така удобно ли ти е?

– Ти знаеш какво крои той, нали?

– Той ще ни донесе мир.

– За какъв мир говориш? – възкликнах отчаяно. – Това е същинска лудост.

– Знаеш ли, че имах двама братя? – рязко попита Иван. Самодоволната усмивка беше изчезнала от лицето му. – Естествено, че не знаеш – не бяха родени Гриша. Те бяха обикновени войници и загинаха във войните, които води царят. Баща ми също. Както и чичо ми.

– Съжалявам.

– Да, всички съжаляваме. Царят съжалява. Царицата съжалява. Аз съжалявам. Но единствено Тъмнейший може да промени нещо.

– Няма нужда да се стига дотам. Силата ми все още може да се използва за разрушаване на Долината.

Иван поклати глава.

– Тъмнейший знае какво трябва да се направи.

– Той никога няма да се спре! И ти добре го знаеш. Не и когато вече е опитал вкуса на подобна мощ. Сега аз нося нашийник, но когато всичко приключи, на всички вас ще е надянал нашийници. И тогава няма да има сила, която да застане на пътя му.