Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Личната охрана на Тъмнейший плътно обгради шатрата ми. Само аз знаех, че освен да ме защитават, те ме пазеха и да не избягам. Шатрата беше пищно отрупана с кожи, вътре имаше изрисувана маса и столове, а също и едно изработено от Фабрикатори огледало, бистро като изворна вода и инкрустирано със злато. Готова бях да се откажа от всичко това, само и само да зъзна отново заедно с Мал върху протрито одеяло на студената земя.

Никой не влизаше при мен. По цял ден крачех напред-назад като в клетка; не ми оставаше нищо друго, освен да се тревожа и да си представям най-страшното. Недоумявах защо Тъмнейший бави влизането си в Долината на смъртната сянка. Не знаех какво крои, а моите пазачи определено нямаха желание да обсъждат това с мен.

Когато на четвъртата нощ платнището при входа на шатрата рязко се вдигна, едва не паднах от леглото. Оказа се Женя – невъзможно красива и носеща вечерята ми. Седнах на леглото, без да знам какво да кажа. Тя влезе и остави подноса, после се засуети около масата.

– Не би трябвало да съм тук – каза.

– Сигурно – съгласих се. – Не съм сигурна дали ми е позволено да приемам посетители.

– Не, имам предвид, че не би трябвало да съм тук. Невероятна мръсотия е.

Разсмях се и изведнъж страшно се зарадвах, че пак я виждам. Тя леко се усмихна и грациозно се настани на самия край на изрисувания стол.

– Разправят, че си била в уединение, за да се подготвиш за изпитанието – каза.

Изпитателно огледах лицето ù, опитвайки да разбера какво точно знае.

– Не успях да се сбогувам, преди... да замина – отговорих предпазливо.

– Ако го беше направила, щях да те спра.

Значи беше наясно, че съм избягала.

– Как е Багра?

– Откакто ти замина, никой не я е виждал. Явно и тя се е отдала на уединение.

Потръпнах. Надявах се Багра да е успяла да избяга, но си давах сметка, че е малко вероятно. Как ли я беше наказал за предателството Тъмнейший?

Прехапах колебливо устни, но после реших да се възползвам от този може би последен шанс.

– Женя, възможно ли е да пратя известие до царя? Сигурна съм, че той не знае какво замисля Тъмнейший. Той...

– Царят е болен, Алина – прекъсна ме тя. – Сега Аппарат управлява вместо него.

Сърцето ми се сви. Спомних си какво бе казал Тъмнейший за Аппарат, когато видях свещеника за първи път: „От него има полза“.

Но свещеникът говореше не само за детрониране на царе, а и на Тъмнейший. Нима се бе опитвал да ме предупреди? Ех, де да не бях толкова страхлива. Само ако го бях изслушала по-внимателно. Ето още нещо в дългия списък с моите покаяния. Нямах представа дали Аппарат просто е верен на Тъмнейший, или козните му се простират много по-надалеч. Но сега вече нямаше как да разбера.

Надеждата, че царят ще прояви воля и желание да се противопостави на Тъмнейший, беше съвсем крехка, но именно тя ме крепеше през последните дни. А сега и тя беше отлетяла.

– Ами царицата? – попитах с последна искрица оптимизъм.

По устните на Женя пробяга дяволита усмивчица.

– Царицата не може да напуска покоите си. Заради собствената ù безопасност, разбира се. Заразно е, както разбираш.

Чак сега си дадох сметка в какво бе облечена Женя. Първоначално бях толкова стъписана от появата ù и така потънала в мисли, че не обърнах внимание. Женя носеше червено. Цвета на Корпоралки. Краищата на ръкавите ù имаха синя бродерия – такова съчетание досега не бях виждала.

По гърба ми плъзна мраз. Какъв дял имаше Женя във внезапната болест на царя? Каква цена беше платила, за да се сдобие с цветовете на Гриша?

– Ясно – пророних тихо.

– Опитах да те предупредя – каза с известна тъга тя.

– Значи си била наясно с кроежите на Тъмнейший, така ли?

– Носеха се слухове – притеснено промърмори тя.

– Всичко е истина.

– Значи така е било писано.

Впих поглед в нея. След малко тя сведе очи към скута си. Пръстите ù мачкаха и оглаждаха гънките на кафтана.

– Давид се чувства ужасно – прошепна. – Смята, че е допринесъл за унищожаването на цяла Равка.

– Вината не е негова – изсмях се кухо. – Всеки от нас допринесе с по нещо за свършека на света.

Женя ме изгледа остро.

– Едва ли наистина го вярваш. – По лицето ù се изписа покруса. Дали и това не беше някакво предупреждение?

Сетих се за Мал и за заплахите на Тъмнейший.

– Не – отвърнах с празен поглед. – Разбира се, че не.

Виждах, че не ми повярва, но въпреки това челото ù се проясни и тя ми се усмихна със своята мека и красива усмивка. Приличаше на изографисаната икона на някоя светица, а лъскавата бакърена коса правеше ореол около главата ù.