Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– Тази нощ може да се сбогувате. Това е единствената милост, която заслужават изменниците.

Нещо в мен се пречупи. Хвърлих се напред да издера лицето му, виейки от омраза. Иван на секундата се озова до мен и ме стисна здраво, а аз се заизвивах и замятах в ръцете му.

– Убиец! – крещях. – Чудовище!

– Все същото.

– Мразя те! – просъсках.

Той сви рамене.

– Скоро ще се умориш да мразиш. От всичко ще се умориш. – После се усмихна и в очите му видях зейнала същата бездънна пропаст, каквато имаше и в древните очи на Багра. – Ще носиш този нашийник до края на своя дълъг, много дълъг живот. Съпротивлявай ми се, докато още си способна на това. Скоро ще разбереш, че имам повече опит с вечността от теб.

Той ни отпрати с едно махване на ръката и Иван ме повлече навън по пътеката. Продължавах да се мятам и да се съпротивлявам. От гърлото ми се откъсна ридание. Сълзите, които бях възпирала през целия разговор с Тъмнейший, сега рукнаха свободно по страните ми.

– Престани – яростно изсъска Иван. – Някой ще те види.

– Не ме е грижа.

Тъмнейший, така или иначе, щеше да убие Мал. Тогава какво значение имаше, че някой може види моето нещастие? Сега стоях очи в очи с неминуемата смърт на Мал и жестокостта на Тъмнейший и виждах бездънния ужас, който ни очакваше.

Иван ме завлече до моята шатра и грубо ме разтърси.

– Искаш ли да видиш следотърсача, или не? Няма да мъкна някакво ревливо момиченце през целия лагер.

Притиснах длани към очите си и се опитах да овладея риданията си.

– Така е по-добре – отсече той. – Сложи си това. – И ми хвърли дълга кафява пелерина. Наметнах я върху кафтана си, а той вдигна широката ù качулка. – Дръж главата си наведена и не вдигай шум, или, кълна се, ще те довлека за косите обратно тук и ще можете да се сбогувате чак в Долината. Ясно?

Кимнах.

Тръгнахме по неосветената пътека, която обикаляше лагера. Пазачите ми поддържаха дистанция и вървяха доста по-напред или доста по-назад от нас. Скоро си дадох сметка, че Иван не иска някой да ме разпознае или да разбере, че отивам на свиждане в затвора.

Докато вървяхме между казармените помещения и палатките, усетих странно напрежение да витае във въздуха над лагера. Войниците, покрай които минавахме, изглеждаха изнервени, а неколцина измериха Иван с явна неприязън. Запитах се как ли Първа армия приема внезапното възкачване на Аппарат на трона.

Затворът се намираше в най-отдалечения край на лагера. Сградата беше стара, очевидно строена много по-отдавна от заобикалящите я казарми.

Входът ù се охраняваше от отегчени стражи.

– Нов затворник ли? – обърна се един от тях към Иван.

– Посетител.

– Откога придружаваш посетители до затворническите килии?

– От тази вечер – отвърна Иван със заплашителен глас.

Стражите си размениха неспокойни погледи и отстъпиха настрани.

– Няма нужда да се палиш, кръвопиецо.

Иван ме поведе по коридор с предимно празни килии. Зърнах неколцина дрипави мъже и един пияница, който хъркаше на пода на килията си. В дъното на коридора Иван отключи някаква тежка врата и двамата се спуснахме по разнебитената стълба до тъмно помещение без прозорци, осветено от самотна мъждива лампа. В полумрака различих дебелите железни решетки на една-единствена килия; в най-далечния ъгъл седеше прегърбен затворник.

– Мал? – прошепнах.

След миг той вече беше на крака и двамата се вкопчихме един в друг през железните решетки, вплели ръце. Не успях да овладея риданията, които разтърсиха тялото ми от глава до пети.

– Шшшт, всичко е наред. Алина, всичко е наред.

– Имате цяла нощ – подметна Иван и се изгуби нагоре по стълбата. Когато чу тежката врата да се затваря с щракване, Мал се обърна към мен. Погледът му блуждаеше по лицето ми.

– Не мога да повярвам, че ти е позволил да дойдеш.

По бузите ми рукнаха нови сълзи.

– Мал, той ми позволи да дойда, защото...

– Кога? – попита пресипнало.

– Утре. В Долината на смъртната сянка.

Той преглътна и аз видях как събира сили да посрещне вестта. Единственото, което успя да промълви, бе: „Добре“. От гърлото ми се откъсна нещо средно между ридание и смях.

– Само ти си способен да приемеш надвисналата смърт с „добре“.

Той се усмихна и прибра разпилените кичури от окъпаното ми в сълзи лице.

– Какво ще кажеш тогава за едно: „О, не!“?

– Мал, ако бях по-силна...

– Ако аз бях по-силен, щях да пронижа сърцето ти.

– Ще ми се да го беше направил – пророних.