Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

„Направи пътека.“ Не знаех дали той произнесе това гласно, или просто мислено ми заповяда, но неговата команда завибрира в мен. Безпомощна, аз оставих мрака на Долината отново да ни обгърне и насочих светлината, създавайки тунел, откъдето да мине салът. Около него се издигнаха стени разбушувана тъмнина. Волкрите отлетяха в мрака, но аз все още чувах пълните им с ярост и смут крясъци, които сякаш идваха иззад плътна и непрогледна завеса.

Понесохме се над безцветните пясъци, а слънчевата светлина бягаше на искрящи талази пред нас. Някъде в далечината зърнах да се мярка зеленина и осъзнах, че виждам другия край на Долината на смъртната сянка. Приближавахме Западна Равка и аз вече различавах нейните поля, сухите докове и селцето Новокрибирск, сгушено зад тях. В далечината сияеха кулите на Ос Кърво. Дали беше само плод на моето въображение, или наистина долових соления дъх на Истинското море във въздуха?

Откъм селото прииждаше народ и се събираше на сухите докове. Хората сочеха светлината, разцепила надве Долината пред тях. Зърнах няколко дечурлига да си играят в тревата. Чувах как докерите си подвикват един на друг.

По знак на Тъмнейший салът забави ход. Той вдигна ръце. Усетих да ме пронизва ужас и разбрах какво има да става.

– Но това е нашият народ! – извиках отчаяно.

Той не ми обърна внимание и силно плесна с ръце – звукът приличаше на мощен тътен от гръмотевица.

Всичко от тук насетне сякаш стана много бавно. От ръцете му взе да кълби мрак. Когато той се сля с тъмата на Долината, от мъртвите пясъци се надигна буботене. Черните стени около тунела, който създадох, взеха да пулсират и да се разливат наоколо. „Това е все едно неговият дъх“ – помислих си ужасена.

Буботенето се превърна в тътен. Долината се люлееше и се тресеше около нас. После връхлетя напред като чудовищна вълна. Когато вълната от мрак го заля, от множеството по сухите докове се надигна вой на ужас. Хората хукнаха да бягат. Виждах страха им и чувах писъците им, докато черната материя на Долината се разбиваше в пристанището и селото на мощни талази. Тъмата ги погълна, а волкрите се спуснаха над новата си плячка. Една жена с малко дете на ръце се препъна и падна, опита да избяга пред настъпващия мрак, но той погълна и нея.

В отчаянието си опитах да хвърля светлина напред, да прогоня волкрите, да осигуря поне някаква защита. Но бях безсилна. Мощта ми се беше изцедила, изчерпана от тази невидима властна ръка. Закопнях за нож, с който да пронижа сърцето на Тъмнейший или собственото си сърце, само и само да сложа край на това.

Тъмнейший се обърна да огледа посланиците и царския пратеник. Лицата на всички бяха застинали в маската на шок и ужас. Каквото и да видя, гледката явно го удовлетвори, защото раздели длани и прекрати похода на мрака. Тътенът намаля.

Все още чувах мъченическите вопли на изгубените в мрака, писъците на волкрите, залповете на пушките. От сухите докове не беше останала и следа. Селцето Новокрибирск вече го нямаше. Пред нас се простираха новите владения на Долината.

Посланието беше повече от ясно: днес беше ред на Западна Равка, но утре Тъмнейший би могъл със същата лекота да разшири границите на Долината чак до Фйерда на север и Шу Хан на юг. Мракът би могъл да погълне цели държави и да изтика враговете на Тъмнейший в морето. Колко ли смърт беше посята с мое съучастие? И загубата на още колко животи щеше да се стовари върху съвестта ми?

„Затвори пътеката“ – заповяда Тъмнейший. Не ми оставаше друго, освен да се подчиня. Събрах светлината обратно, докато тя не покри като сияен купол само пясъчния сал.

– Какво сторихте?! – прошепна царският пратеник с треперещ глас.

Тъмнейший се обърна към него.

– Искаш ли да видиш и още?

– Вие бяхте призван да унищожите тази мерзост, не да я разширявате!

Току-що проляхте кръвта на жители на Равка! Царят никога не би допуснал...

– Царят ще прави това, което му се каже, или ще докарам Долината на смъртната сянка пред самите стени на Ос Олта!

Царският пратеник загуби дар слово, устата му взе да се отваря и затваря без звук. Тогава Тъмнейший насочи вниманието си към посланиците.

– Предполагам, сега вече ме разбирате. За мен няма равканци, фйердани, жители на Керч или Шу Хан. Границите вече не съществуват. Слага се край на войната. От днес нататък има само земя вътре или извън Долината. Ще се възцари мир.

– Мир, но по вашите правила – обади се гневно представител на Шу Хан.