Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Нито един от хората на сала не застана на моя страна, но заслужаваха ли заради това да ги изоставя на волкрите?

– Не може да оставиш всички ни да загинем тук, Алина! – продължаваше да вика Тъмнейший. – Сториш ли го, знаеш докъде ще те доведе това.

Усетих в мен да се надига истеричен кикот. Знаех. Много добре знаех, че това ще ме направи като него.

– Нали ме молеше за снизходителност! – Той опита да надвика смъртоносния зов на Долината, алчните писъци на волкрите и ужаса, който сам беше предизвикал. – Това ли е представата ти за милосърдие?

Втори куршум се заби в пясъка, само на сантиметри от нас. „Да – помислих си, докато силата в мен набираше мощ, – това е милосърдието, на което ти ме научи.“

Вдигнах ръка и я стоварих надолу като огнена дъга, която разсече въздуха. Остър пукот разтърси земята и отекна в Долината, когато салът се разцепи надве. Пронизителни писъци изпълниха въздуха, усилени от зловещия крясък на обезумелите волкри.

Сграбчих ръката на Мал и издигнах купол от светлина над нас. Побягнахме, препъвайки се в мрака. Скоро чудовищата останаха далеч зад нас и звукът от битката заглъхна.

ИЗЛЯЗОХМЕ ОТ ДОЛИНАТА някъде на юг от Новокрибирск и за първи път стъпихме в Западна Равка. Следобедното слънце грееше ярко, а тревата по ливадите беше зелена и дъхава, но ние не спряхме да ù се насладим. И двамата бяхме изтощени, гладни и ранени, но нашите врагове едва ли щяха да ни оставят на мира, затова нямахме право на почивка.

Продължихме да вървим, докато не намерихме укритие под клоните на една овощна градина. Останахме там до падането на мрака, защото се опасявахме, че някой може да ни види и да ни запомни. Въздухът беше наситен с уханието на ябълков цвят, но плодовете бяха още много малки и зелени и не ставаха за ядене.

Под едно от дърветата имаше кофа със застояла дъждовна вода и ние изпрахме с нея най-големите петна по окървавената риза на Мал. Той се насилваше да не се мръщи, докато изхлузваше през глава разкъсаната дреха, но нямаше как да прикрие дълбоките рани, оставени от ноктите на волкрата в гладката кожа на раменете и гърба му.

Щом падна нощта, поехме към брега. За кратко се изплаших, че може да сме се изгубили, но дори в тази непозната страна Мал успя да открие правилната посока.

Малко преди разсъмване прехвърлихме билото на един хълм и отпред се ширна дъгата на алкемския бряг. Точно под нас блещукаха светлинките на Ос Кърво. Давахме си сметка, че трябва да стоим далече от главния път.

Скоро по него щеше да гъмжи от търговци и пътници, които нямаше как да не забележат покрития с рани следотърсач и момичето в черен кафтан. Въпреки това не устояхме на изкушението за първи път да зърнем Истинското море.

Първите лъчи на слънцето огряха гърбовете ни, розовата им светлина се отрази в стройните градски кули, после окъпаха в злато залива. Погледът ми стигаше чак до ширналото се пристанище и величествените кораби, които се поклащаха на повърхността на водата, а отвъд тях се простираше синева, синева и пак синева. Морето изглеждаше безкрайно, проснало се немислимо чак до хоризонта. Досега го бях виждала на много карти. Знаех, че някъде там има друга твърд, отдалечена на седмици плаване и хиляди километри океан. И въпреки това ме обзе главозамайващото чувство, че стоим на самия край на света. Ветрецът, който полъхваше откъм водата, носеше мириса на сол и влага, примесен с далечния крясък на чайки.

– А има още толкова много – проговорих най-накрая.

Мал кимна. После се обърна и ми се усмихна.

– Хубаво място за скривалище.

Протегна ръка и я прокара през косата ми. След това измъкна една от златните фиби в оплетените ми къдрици. Усетих как освободеният кичур се развива и се спуска по врата ми.

– Ще ни стигне за дрехи – каза той и пусна фибата в джоба си.

А едва вчера Женя бе прикрепила прическата ми с тези златни фиби. Повече никога нямаше да я видя; нито нея, нито другиго от досегашния си живот. Сърцето ми се сви. Не знаех дали Женя изобщо ми е била истинска приятелка, но въпреки това щеше да ми липсва.

Мал ме остави да чакам, скрита в малка горичка недалеч от пътя. Съгласих се, че за него ще е по-безопасно да влезе сам в Ос Кърво, но все пак ми беше непоносимо да го гледам как се отдалечава. Посъветва ме да си почина, но след като той тръгна, мен сън не ме хващаше. Усещах как силата продължава да пулсира в тялото ми като ехо на онова, което сторих в Долината. Ръката ми не се откъсваше от нашийника около врата. Никога досега не бях изпитвала нещо подобно; част от мен копнееше то да се повтори.