Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Когато приключи, тя опря буза о моята и ме отведе при Иван, слагайки ръката ми в неговата, сякаш бяхме младоженци. Никой не отрони дума.

Иван ме отведе в шатрата на Гриша, където заех мястото си до Тъмнейший. Знаех, че моите приятели ме оглеждат, одумват ме и се питат какво не е наред. Сигурно си мислеха, че съм притеснена заради предстоящото влизане в Долината. Но грешаха. Не се чувствах нито неспокойна, нито уплашена.

Вече нищо не чувствах.

Гришаните ни съпроводиха в построена според обичайния ред процесия чак до сухите докове. Там само на някои избрани беше разрешено да се качат с нас на пясъчния сал. Толкова голям досега не бях виждала – имаше огромни платна, а избродиран върху тях бе символът на Тъмнейший. Обходих с поглед тълпата от войници и гришани на борда. Знаех, че и Мал трябва да е тук някъде, но не успях да го зърна.

Двамата с Тъмнейший бяхме съпроводени до носа на сала, където ме представиха на група мъже с руси бради, пронизващи сини очи и натруфени одежди. С трепет осъзнах, че това трябва да са посланиците на Фйерда. Зад тях, облечена в пурпурна коприна, стоеше делегацията на Шу Хан, а до нея – група търговци от Керч с къси палта и чудновати ръкави като камбани.

Пратеникът на царя, нагизден в парадна военна униформа, се виждаше между тях. Върху светлосиния му пояс беше избродиран двуглав орел, а обветpреното му лице имаше строго и непреклонно изражение.

Огледах го с любопитство. Ето защо Тъмнейший бе отлагал влизането ни в Долината. Трябвало му е време, докато събере подходяща публика – свидетели, които да се уверят в новопридобитата му сила. Докъде ли беше способен да стигне? Усетих в мен да се надига някакво лошо предчувствие. То наруши прекрасното вцепенение, което ме владееше цяла сутрин.

Салът се разклати и се плъзна по тревата, навлизайки в зловещата черна мъгла на Долината. Трима от Призоваващите вдигнаха ръце и величествените платна се разгънаха с плющене, надути от вятъра.

Първия път, когато влязох в Долината, се страхувах от мрака и от собствената си смърт. Сега изобщо не обърнах внимание на тъмнината; скоро смъртта щеше да ми се вижда като дар. Винаги съм знаела, че рано или късно ще трябва отново да се върна в Безморие; сега обаче си дадох сметка, че някак съм го и очаквала. Бях се радвала на този шанс да се докажа и – вътрешно се сгърчих при тази мисъл – да угодя на Тъмнейший. Мечтала бях за мига, когато ще застана редом с него. Искало ми се беше да вярвам в съдбата, която той ми бе отредил: че едно отритнато сираче ще промени света и ще бъде обожавано заради делата си.

Тъмнейший беше впил поглед пред себе си, излъчваше самоувереност и спокойствие. Слънцето взе да мъждука и да се губи от поглед. Миг по-късно настана мрак.

Дълго време се носехме сред непрогледна тъмнина, а Вихротворците на Гриша направляваха сала през пясъците. После прогърмя гласът на Тъмнейший:

– Огън!

От двете страни на сала Огнетворците избълваха огромни кълбета пламък, който за кратко освети нощното небе. Посланиците и дори охраната около мен се раздвижиха неспокойно. Тъмнейший умишлено разкриваше местоположението ни, насочвайки волкрите право към нас.

Не им отне много време да откликнат. По гърба ми пролазиха тръпки, когато долових далечния плясък на ципести криле. Почувствах как между пътниците на борда премина вълна от страх и чух групата фйердани да се моли на напевния си език. В заревото на гришанския огън различих неясните очертания на тъмни фигури, които се носеха към нас. Писъкът на волкрите разцепи въздуха.

Стражите се хванаха за пушките. Някой взе да хленчи. Тъмнейший продължаваше да чака, въпреки че волкрите идваха все по-близо. По думите на Багра навремето волкрите били хора – мъже и жени, станали жертва на неестествена сила, освободена от алчността на Тъмнейший. Може би собственото ми въображение си правеше шеги с мен, но ми се стори, че долових нещо не толкова ужасяващо, по-скоро човешко в техните викове.

Когато стигнаха току над нас, Тъмнейший сграбчи ръката ми и простичко каза: „Сега!“.

Невидимата ръка пое контрол над силата вътре в мен и аз усетих как тя се разширява, посяга през мрака на Долината и търси светлина. Нещо връхлетя отгоре ми със скоростта на фурия и едва не ме повали, обливайки ме с водопад от искри и топлина.

Долината се освети като в ярко пладне, сякаш непрогледният мрак никога не бе съществувал. Зърнах прострените до хоризонта избелели пясъци; масивни силуети като останки от корабокрушение, осеяли мъртвия пейзаж наоколо; а над всичко това – рояк волкри. Те пищяха от ужас, гърчещите се сиви тела изглеждаха страшни и отвратителни на ярката светлина. „Ето това е самият той – помислих си, докато мижах на ослепителната светлина. – Сродното сродно привлича.“ Това беше неговата душа, облечена в плът; истината за него, оголена и беззащитна на яркото слънце, лишена от тайнствените сенки. Ето я истината зад красивото лице и чудодейните сили; истината, подобна на мъртвото и пусто пространство между звездите; пустиня, населена с ужасяващи чудовища.