Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– Само не се преструвай, че всичко това е за добруването на Равка. Ти ме излъга. Лъжеш ме, откакто те срещнах.

Дългите му пръсти стиснаха чашата.

– А ти заслужи ли доверието ми? – попита. Сега гласът му не беше толкова студен и непоклатим. – Багра ти подшушна няколко обвинения и те отпрати.

Замисли ли се поне веднъж какво ще ми бъде на мен, какво ще бъде за цяла

Равка, ако изведнъж изчезнеш?

– Не ми остави друг избор.

– Естествено, че имаше избор. Но ти предпочете да обърнеш гръб на страната си и на всичко онова, което си.

– Това не е справедливо.

– Справедливост! – изсмя се той. – Тя още приказва за справедливост!

Какво общо има тя с всичко това? Хората проклинаха името ми и се молеха за теб, но тъкмо ти беше готова да ги изоставиш. Аз съм този, който ще им даде власт над техните врагове. Аз съм този, който ще ги освободи от тиранията на царя.

– За да дойде на нейно място твоята тирания.

– Все някой трябва да управлява, Алина. Някой трябва да сложи край на всичко това. Повярвай, ще ми се да имаше друг начин.

В думите му имаше толкова искреност и здрав разум, сякаш не беше болно от амбиция създание, а човек, който вярваше, че прави най-доброто за народа си. И въпреки онова, което беше сторил или се канеше да направи, аз почти му повярвах. Почти.

Отсечено тръснах глава.

Той се отпусна назад в креслото.

– Добре тогава – каза и уморено сви рамене. – Приеми ме за злодей. – Той остави празната чаша и се изправи. – Ела тук.

Прониза ме страх, но въпреки това се насилих да стана и да го приближа. Той ме огледа изпитателно на заревото от огъня. После посегна и докосна нашийника на Морозов, дългите му пръсти пробягаха по грапавата кост, после се плъзнаха по лицето ми и обхванаха в шепа бузата ми. Усетих тръпка на отвращение, но заедно с нея почувствах и неговата несъмнена опияняваща мощ. Ненавиждах се за това, че тя все още има власт над мен.

– Ти ме предаде – тихо проговори той.

Едва не се изсмях. Значи аз бях предала него?! Той ме използваше, прелъсти ме, а сега ме и зароби, а аз излизах предател! Но в този момент си помислих за Мал и преглътнах гнева и гордостта си.

– Така е – отвърнах. – Съжалявам.

Той се разсмя.

– За нищо не съжаляваш. Единствената ти мисъл е за онова момче и жалкия му живот.

Нищо не отговорих.

– Кажи ми сега... – продължи той, а хватката му стана болезнена, когато пръстите се впиха в плътта ми. В светлината на огъня втренченият му поглед изглеждаше непроницаем и пуст. – Кажи ми колко много го обичаш. Моли се за живота му.

– Моля те – прошушнах, борейки се със сълзите, които пълнеха очите ми. – Моля те да го пощадиш.

– Защо?

– Защото нашийникът не може да ти даде онова, което искаш – изтърсих безразсъдно. Имаше едно-единствено нещо, с което можех да се пазаря, и макар да беше съвсем малко, аз все пак настоях: – Не ми остава друг избор, освен да ти служа, но ако на Мал се случи нещо, никога няма да ти простя.

Тогава ще се боря с теб с всички сили. И всяка една секунда ще търся начин да си отнема живота, докато най-накрая не успея. Но проявиш ли милост към него, пощадиш ли живота му, ще ти служа с радост. И до края на дните си ще засвидетелствам своята признателност. – Последната дума едва не ме задави.

Той наклони глава на една страна и по устните му заигра скептична усмивчица. После тя се стопи и на нейно място дойде нещо, което не успях да разгадая, нещо, което почти наподобяваше копнеж.

– Милост. – Той произнесе думата така, сякаш опитва вкуса на нещо непознато. – Аз мога да бъда и милостив. – Вдигна и другата си ръка, обхвана лицето ми в шепи и ме целуна полека, нежно; макар всичко в мен да се бунтуваше, аз му позволих. Мразех го. Боях се от него. Но въпреки това чувствах странната притегателна мощ на неговата сила и не можех да овладея жадния отклик на вероломното си сърце.

Той се отдръпна и ме погледна. После, все още приковал очи в мен, повика Иван.

– Заведи я при килиите – нареди, когато Иван се яви при входа на шатрата.

– Нека види своя следотърсач.

Сърцето ми потръпна от надежда.

– Да, Алина – продължи той, галейки ме по бузата. – Аз мога да бъда и милостив. – После се приведе ниско и устните му изпърхаха до ухото ми. – Утре влизаме в Долината на смъртната сянка – прошепна, а гласът му беше като милувка. – Тогава ще нахраня волкрите с твоя приятел, а ти ще го гледаш как умира.

– Не! – извиках и отскочих ужасена. Опитах се да се отскубна, но хватката му беше стоманена, а пръстите му стискаха черепа ми. – Ти каза...