Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– На мен пък не.

Сведох поглед към сплетените ни ръце.

– Мал, онова, което Тъмнейший спомена на поляната за... за него и за мен.

Аз не съм... аз никога...

– Това няма значение.

Вдигнах поглед към него.

– Наистина ли?

– Да – отвърна той бясно.

– Май не ти вярвам.

– Е, може и на мен да не ми се вярва съвсем, но това е истината. – И той хвана още по-здраво ръцете ми, притискайки ги до сърцето си. – Не ме е грижа, дори да си танцувала гола с него на покрива на Малкия дворец.

Обичам те, Алина, обичам дори онази част от теб, която е влюбена в него. Исках да го отрека, да го залича с един замах, но не можех. Разтърси ме ново ридание.

– Мразя се, задето изобщо си го помислих... задето някога...

– А ти обвиняваш ли ме за всяка грешка, която съм допуснал? И за всяко момиче, което задирях? Или за всяка глупост, която съм казал? Ако решим да водим сметка на всички глупости, един бог знае кой от нас ще излезе победител.

– Не те виня за нищо – насилих се да се усмихна слабо. – Поне не много.

Той се ухили и сърцето ми подскочи, както винаги ставаше в негово присъствие. – Ние отново се намерихме, Алина. Само това е важно.

Той ме целуна през решетките. Студените железа се впиха в гърдите ми, когато неговите устни срещнаха моите. Останах при него цяла нощ. Приказвахме си за сиропиталището, за стържещия глас на Ана Куя, когато се ядоса; за вкуса на отмъкнатата от килера вишновка[16]; за уханието на прясно окосената трева на нашата ливадка; за мъчителната жега през лятото и как търсехме убежище от нея в прохладната стая по музика с нейния мраморен под; за походите, докато отбивахме военната си служба; за цигулките, дочути през първата ни нощ извън единствения дом, който двамата познавахме.

Разказах му отдавнашна случка: как веднъж в кухнята на Керамзин помагах на една прислужница да постегне керамичната посуда, за да убия времето, докато Мал се върне от поредния лов – ловните му набези все по-често го откъсваха от дома по онова време. Тогава бях петнайсетгодишна.

Стоях край кухненския плот и се опитвах безуспешно да слепя назъбените парчета на счупена синя чаша. Щом го зърнах да крачи през полето, хукнах към вратата и му помахах. Той ме видя и се втурна да тича.

Бавно тръгнах насреща му през двора, наблюдавайки как приближава. Чувствах се объркана от странното блъскане на сърцето в гърдите ми. Тогава той ме вдигна във въздуха и ме завъртя около себе си, а аз се притиснах към него, вдишвайки толкова близката и позната миризма на потта му, стъписана от това колко много ми е липсвал. Като в унес усещах, че едно от острите парчета на счупената чаша е още в мен и назъбените му ръбове се впиват в дланта ми, но въпреки това не исках да пусна Мал.

Когато той най-накрая ме остави на земята и бавно закрачи към кухнята, за да си получи обяда, аз останах да стърча в двора със сълзяща от порязаната ръка кръв и замаяна глава. Тогава осъзнах, че всичко от тук нататък ще бъде различно.

Ана Куя първо ме нахока, че съм накапала с кръв чистия кухненски под. После ме превърза и ме успокои, че раната ще заздравее. Но аз си знаех, че ще продължава да ме боли.

В пукащата и проскърцваща тишина на килията Мал целуна белега върху дланта ми, останал от отдавнашна рана от парче счупена чаша – крехка вещ, която според мен не можеше вече да бъде поправена.

Заспахме свити на пода с допрени през решетките бузи и здраво вплетени ръце. Не исках да спя, за да мога да изпия до дъно всеки от последните ни мигове заедно. Но въпреки това явно съм задрямала, защото отново ми се присъни еленът. Този път и Мал стоеше до мен на полянката, а кръвта му капеше върху снега.

В следващия момент се събудих от дрънченето на отварящата се над нас врата и от стъпките на Иван надолу по стълбата. Мал ме накара да обещая, че няма да плача. Каза, че иначе ще му е още по-трудно. Затова преглътнах сълзите си. Целунах го за последно и се оставих

Иван да ме отведе.

ГЛАВА 22

КОГАТО ИВАН МЕ ВЪРНА В МОЯТА ШАТРА , зората вече се прокрадваше над Крибирск. Седнах върху походното легло и се втренчих пред себе си, без да виждам. Усещах крайниците си странно натежали, а главата – празна. Все още седях така, когато пристигна Женя.

Тя ми помогна да измия лицето си и да се преоблека в черния кафтан, с който бях на зимния бал. Гледах мрачната коприна и ми се искаше да я раздера на парчета, но не можех да помръдна; ръцете ми висяха безволево край тялото.

Женя ме настани в изрисувания стол. Седях неподвижно, докато тя подреждаше косата ми на букли и осморки, прикрепени със златни фиби, за да се вижда още по-добре нашийникът на Морозов.