Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

– Тая няма да я бъде – избухна и един от фйерданите.

Тъмнейший ги изгледа от глава до пети и отвърна съвсем спокойно:

– Мир по моите правила. В противен случай безценните ви планини и вашата забравена от бога тундра просто ще изчезнат от лицето на земята.

С жестока яснота осъзнах, че той наистина е способен да го направи. Посланиците може би още се надяваха, че това са само празни заплахи и дори неговата алчност си има предел, но скоро и те щяха да го разберат.

Тъмнейший не би се спрял пред нищо. Той беше лишен от съвест. Неговият мрак щеше да погълне света, а на него и окото му нямаше да мигне.

Тъмнейший обърна гръб на гневните и стъписани посланици и заговори на войниците и гришаните на борда:

– Разкажете на всички за онова, което видяхте днес. Предайте думите ми, че е дошъл край на страха и неспокойните времена. Дните на безконечните битки са преброени. Кажете им, че сте станали свидетели на идването на нова ера.

Сред тълпата се надигнаха одобрителни викове. Забелязах обаче как неколцина от войниците си мърморят под нос. Дори някои гришани изглеждаха посърнали. Но повечето лица бяха жадни, тържествуващи, озарени.

„Те са жадни за всичко това“ – осъзнах. И то след като видяха на какво е способен той, дори след смъртта на техни сънародници. Тъмнейший им предлагаше не просто прекратяване на войната, но слагаше край на тяхната слабост и безсилие. След всичките тези години на ужас и страдания той им предлагаше нещо, което винаги им е изглеждало непостижимо: победа. И въпреки страха си те го обичаха заради това.

Тъмнейший направи знак на Иван, застанал зад него в очакване на заповеди.

– Доведи затворника.

Вдигнах рязко глава и почувствах как ме залива нова вълна от страх, докато Мал си проправяше път през тълпата с вързани ръце.

– Ние се връщаме в Равка – обяви Тъмнейший, – но изменникът остава.

И преди да осъзная какво става, Иван блъсна Мал през борда. Волкрите нададоха зловещи писъци и запляскаха с криле. Втурнах се към парапета. Мал лежеше на хълбок, все още защитен от купола на моята светлина. Изплю влезлия в устата му пясък и се подпря на вързаните си ръце.

– Мал! – извиках.

После, без да се замисля, се извърнах и ударих силно Иван в челюстта. Той политна смаян върху парапета, после се хвърли към мен. „Дано хвърли и мен долу“ – помислих си, когато ме сграбчи.

– Стой! – обади се Тъмнейший с леден глас. Иван изръмжа с пламнало от срам и гняв лице. Охлаби хватката си, но не ме пусна.

Усетих обхваналия хората на борда смут. Те не разбираха каква е целта на това представление, защо Тъмнейший си губи времето с някакъв дезертьор, нито защо най-безценната от всички Гриша току-що бе нападнала неговата дясна ръка.

„Оттегли я!“ – Заповедта прокънтя в мен и аз ужасена погледнах към Тъмнейший.

– Не! – отвърнах. Но не можех да я спра: куполът от светлина взе да намалява. Мал не откъсваше очи от мен, докато границите на осветения кръг все повече се свиваха около сала. Ако Иван не ме държеше, този пълен с разкаяние и любов поглед в сините му очи щеше да ме повали.

Съпротивлявах се вътрешно с всички сили, събрах и последните останки на волята си, мобилизирах всичко, научено от Багра, но въпреки това бях безпомощна пред могъществото на Тъмнейший, който ме владееше.

Светлината продължаваше да пълзи към сала. Сграбчих перилата и закрещях от гняв и горест, а по страните ми рукнаха сълзи. Сега Мал се намираше в самия край на сияйния кръг. Различавах очертанията на волкрите в кълбящия се мрак наоколо, усещах полъха от крилете им. Той можеше да направи опит да избяга, можеше да се вайка, да се вкопчи в сала, докато тъмата не го погълне, но не стори нищо такова.

Вместо това Мал стоеше решително пред лицето на сгъстяващия се мрак. Единствено аз притежавах силата да го спася, но бях безсилна да го направя. В следващия миг мракът го погълна. Споменът за елена отново се надигна в мен толкова жив, че за миг сякаш се пренесох на покритата със сняг поляна и тази картина заличи пустинния пейзаж на Долината. Усетих дъх на борова смола, почувствах как студеният въздух щипе бузите ми. Пред мен изплуваха тъмните и влажни очи на елена, валмата пара от дъха му в мразовитата нощ и онзи миг, когато осъзнах, че не аз ще отнема живота му.

Тогава най-накрая разбрах защо еленът идва в сънищата ми всяка нощ. Досега си мислех, че ме преследва, за да ми напомня за моя провал и цената, платена заради слабостта ми. Но съм грешала. Еленът показваше къде е силата ми – не само платената за милосърдието ми висока цена, но и мощта, преляла от него в мен. А милосърдието беше нещо, което Тъмнейший никога не би проумял.