Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

„Ами хората, които изостави там?“ – обади се някакъв глас в главата ми, който отчаяно се опитвах да заглуша. Посланиците, войниците, гришаните.

Тях обрекох на неизбежна гибел, а дори не бях сигурна дали Тъмнейший е мъртъв. Дали волкрите вече са го разкъсали? И дали последните мъже и жени от Тулската долина най-после са получили своето възмездие над Черния еретик? Или точно в този момент той се протягаше към мен през мъртвилото на Безморие, готов да въздаде свое собствено възмездие?

Потръпнах и взех да крача напред-назад, подскачайки дори при най-малкия шум.

Късно следобед вече бях сигурна, че са разпознали и заловили Мал. А когато накрая дочух стъпки и видях познатия силует, мяркащ се между дърветата, едва не се разридах от облекчение.

– Имаше ли неприятности? – попитах треперливо, опитвайки да прикрия тревогата си.

– Никакви – отвърна той. – На друго място не съм виждал такова гъмжило.

Никой не ме загледа.

Носеше нова риза и палто не по мярка, а ръцете му бяха пълни с дрехи за мен: торбеста червена рокля, толкова избеляла, че беше добила оранжев оттенък, и намачкано грубо палто с цвят на горчица. Подаде ми ги, после тактично се извърна, за да мога да се преоблека на спокойствие.

Започнах непохватно да разкопчавам ситните черни копченца на кафтана. Сякаш бяха с хиляди. Щом най-накрая коприната се свлече от раменете ми и се събра около глезените, въздъхнах, като че товар бе паднал от гърба ми. Студеният пролетен въздух щипеше голата ми кожа. За първи път се осмелих да си кажа, че може би най-после сме свободни. Но бързо прогоних тази мисъл. Нямаше да мога спокойно да си поема дъх, докато знаех, че

Тъмнейший е още жив.

Навлякох грубата вълнена рокля и жълтеникавото палто.

– Нарочно ли купи най-грозните дрехи, които успя да откриеш?

Мал се обърна да ме погледне и не успя да сдържи усмивката си.

– Купих първите дрехи, които успях да открия – каза. После усмивката му угасна. Докосна леко бузата ми, а когато отново заговори, гласът му беше нисък и суров. – Повече никога не искам да те виждам в черно.

Издържах на погледа му.

– Никога – прошепнах.

Тогава той бръкна под палтото си и измъкна оттам дълъг червен шал. После нежно го уви около врата ми, скривайки нашийника на Морозов.

– Ето така – каза, усмихвайки се отново. – Така вече е идеално.

– А какво ще правя, когато дойде лятото? – разсмях се.

– Дотогава ще открием начин да се отървем от това.

– Не! – откликнах рязко, сама изненадана колко силно ме бе обезпокоила дори мисълта за това. Ужасен, Мал отскочи назад. – Не можем да се отървем от него – обясних. – Това е единственият шанс на Равка да се освободи от Долината на смъртната сянка.

Това беше истина, но не беше цялата истина. Ние не можехме без нашийника. Това беше нашият коз срещу могъществото на Тъмнейший и обещание, че някой ден ще се завърнем в Равка и ще открием начин да оправим нещата. Единственото, което не можех да споделя с Мал, бе, че нашийникът вече ми принадлежеше и сега силата на елена бе част от мен, затова не бях сигурна дали искам да се разделя с него.

Мал ме заоглежда изпитателно с намръщено чело. Спомних си предупреждението на Тъмнейший и за пустия поглед, който бях виждала в неговите очи и в тези на Багра.

– Алина...

Опитах се да го успокоя с усмивка.

– Ще се отървем от него – обещах. – Веднага щом ни се удаде случай.

Секундите отминаваха.

– Хубаво – каза той най-накрая, но изражението му оставаше напрегнато.

После подритна с върха на ботуша си събрания на купчина кафтан. – А с това какво ще правим?

Сведох поглед към смачканата и разпокъсана коприна и ме плисна вълна на гняв и срам.

– Ще я изгорим – казах.

Така и направихме.

Докато пламъците постепенно поглъщаха коприната, Мал бавно вадеше една по една златните фиби от косата ми. Накрая тя се разпиля по раменете ми. Той нежно я събра и ме целуна по шията, точно над нашийника. Когато сълзите ми потекоха, Мал ме притисна още по-силно към себе си и ме държа така, докато от огъня не остана нищо освен пепел.

ПОСЛЕ

МОМЧЕТО И МОМИЧЕТО стояха край перилата на кораба – същински кораб, който се люлееше и подскачаше по вълнистия гръб на Истинското море.

– Хут морген, фентомен ! – провикна се на минаване покрай тях моряк, нарамил тежко въже.

Всички на кораба им викаха фентомен . Това беше думата за привидения на езика на Керч.

Когато момичето попита кормчията защо им казват така, той се разсмя и обясни, че е понеже били много бледи и защото стояли в пълно мълчание край перилата на кораба и гледали с часове морето, сякаш никога през живота си не са виждали вода. Тя се усмихна, но не му каза истината: че не трябваше да откъсват очи от хоризонта. Защото следяха за появата на кораб с черни платна.