Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Измъчваше ме обаче и някакво необяснимо чувство – че забравям нещо, че пропускам някакво послание, което в съня ми е било съвсем ясно, но след събуждането е потънало дълбоко в несъзнаваното.

Не видях Тъмнейший, докато не стигнахме покрайнините на Крибирск. Тогава вратата на каретата внезапно се отвори и той се вмъкна на седалката срещу мен. Иван изчезна, без да обели дума.

– Къде е Мал? – попитах веднага щом вратата се затвори.

Забелязах как пръстите на облечената му в ръкавица ръка се свиват в юмрук, но когато заговори, гласът му беше студен и равен както обикновено.

– Влизаме в Крибирск – каза. – Когато останалите Гриша излязат да ни приветстват, ти няма да споменаваш нито дума за твоето малко пътешествие.

Челюстта ми увисна.

– Нима не знаят?

– На тях им беше съобщено, че си се оттеглила в уединение, за да се подготвиш в покой и молитви за прекосяването на Долината на смъртната сянка.

От гърлото ми се откъсна сух лаещ смях.

– Определено имам отпочинал вид.

– Ще кажа, че си постила.

– Значи затова войниците в Райевост не ме издирваха – казах, най-после проумяла причината. – Ти така и не си казал на царя.

– Ако беше тръгнал слух за твоето бягство, наемните убийци на фйерданите веднага щяха да ти хванат дирите и само след няколко дни щеше да си мъртва.

– А на теб щяха да ти потърсят сметка как така си изпуснал единствената Призоваваща слънцето в цялото царство.

Тъмнейший ме гледа дълго и изпитателно.

– Как точно си представяш, че би живяла с него, Алина? Той е отказатся .

Няма никаква надежда да проумее твоята дарба, а дори да стане, това ще го накара единствено да се страхува от теб. За хора като теб и мен не може да има обикновен живот.

– Аз не съм като теб – отвърнах решително.

Устните му се извиха в скована и горчива усмивка.

– Разбира се, че не си – вежливо отвърна. После почука по тавана на каретата и тя спря. – Когато пристигнем, ти ще поздравиш посрещачите, после ще се извиниш, че си изтощена, и ще се оттеглиш в шатрата си. Ако си позволиш да направиш нещо дръзко и необмислено, ще подложа следотърсача на такива изтезания, че ще ме моли да го умъртвя по-скоро.

После си тръгна.

През останалия път до Крибирск пътувах сама, опитвайки неуспешно да овладея треперенето си. „Мал е жив – повтарях си. – Сега само това е от значение. – Но в ума ми се прокрадваше и друга мисъл: – Може би Тъмнейший подхранва тази илюзия, за да те държи в подчинение.“ Обвих тялото си с ръце, молейки се това да не е истина.

Когато навлязохме в Крибирск, дръпнах завесите. Усетих да ме пронизва тъга при спомена как преди месеци вървях по същия този път. Тогава каретата на Тъмнейший, в която пътувах сега, едва не ме прегази и се отървах само благодарение на Мал. А Зоя се зазяпа по него от колата на Призоваващите. Тогава си пожелах да съм като нея: красиво момиче в син кафтан.

Най-после стигнахме огромната шатра от черна коприна и каретата беше наобиколена от тълпа гришани посрещачи. Насреща ми се втурнаха Мари, Иво и Сергей, нетърпеливи да ме приветстват. С изненада установих колко ми е хубаво да ги видя отново.

Но щом ме огледаха по-добре, въодушевлението им се стопи, отстъпило място на тревога и загриженост. Те бяха очаквали да видят триумфа на Призоваващата слънцето, увенчана с най-силната муска на всички времена; очакваха от мен да се излъчва мощ, подсилена от благоволението на Тъмнейший. Вместо това пристигаше едно бледо, уморено и покосено от мъка момиче.

– Добре ли си? – прошепна Мари, докато ме прегръщаше.

– Да – уверих я. – Просто съм изморена от пътя.

Впрегнах и последните си сили, за да им се усмихна колкото се може по-убедително и да ги успокоя. Постарах се да изглеждам въодушевена, докато те се възхищаваха на нашийника от еленови рога и посягаха да го докоснат.

Тъмнейший през цялото време стоеше наблизо и не ме изпускаше от поглед, затова си проправях път през множеството с усмивка на уста, докато накрая лицето ми съвсем се схвана.

Минавайки през павилионите на Гриша, зърнах Зоя, изтегната върху купчина възглавници. Тя впи жаден поглед в нашийника. „Твой е, стига да го искаш“ – помислих си с горчивина и ускорих крачка.

Иван ме отведе в самостоятелна шатра близо до покоите на Тъмнейший. Върху походното легло ме чакаха кат чисти дрехи и синият ми кафтан, имаше и вана с гореща вода. Не бях носила одеждите на Призоваващ само няколко седмици, но ми беше чуждо да ги облека пак.