Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

По стиснатата челюст на Иван затрепка мускулче.

– Ако продължаваш да бълваш изменнически лъжи, ще ти запуша устата – каза и без да пророни друга дума, излезе от палатката.

Малко по-късно при мен влязоха ниско приведени един от Призоваващите и един Сърцеразбивач. Не познавах нито един от двамата. Избягвайки погледа ми, те се увиха в кожените си наметки и духнаха лампата.

Седях будна в тъмното и гледах как отблясъците от лагерния огън играят по платнището на палатката. Усещах тежестта на нашийника около врата си, а вързаните ми ръце сърбяха от желание да го докопат. Мислех за Мал – само на няколко крачки от мен в другата палатка.

Аз забърках и двама ни в това. Ако бях отнела живота на елена, сега силата му щеше да ми принадлежи. Трябваше да се досетя какво може да ни коства тая моя милозливост. Тя ни струваше свободата. Живота на Мал. Живота на още безброй хора. Предчувствах го, но въпреки това проявих слабост и не стигнах докрай.

През нощта сънувах елена. Виждах как Тъмнейший прерязва гърлото му отново и отново. Виждах как животът помръква в тъмните му очи. Но когато погледнах надолу, не неговата, а моята собствена кръв попиваше в снега. Събудих се със стон; шумовете на бивака насищаха въздуха около мен. Платнището на палатката се отвори и на входа се появи Сърцеразбивач. Той ме отвърза от пилона и ме изправи на крака. Тялото ми недоволно изпука, вдървено от неудобната поза цяла нощ.

Мъжът ме заведе при вече оседланите коне. Наблизо Тъмнейший разговаряше тихо с Иван и другите от Гриша. Потърсих Мал с очи и усетих внезапен пристъп на паника, когато не го открих. После обаче забелязах как един опричник го извежда от палатката.

– Какво да правим с него? – обърна се пазачът към Иван.

– Оставете изменника да ходи пеш – отвърна Иван. – А когато вече не може да продължи, конете ще го влачат.

Отворих уста да се възпротивя, но преди да съм произнесла и дума, Тъмнейший заговори:

– Не – отсече той, възсядайки грациозно коня си. – Искам го жив, когато стигнем Долината на смъртната сянка.

Пазачът сви рамене и помогна на Мал да се качи на коня, после завърза окованите му ръце за седлото. Първо почувствах облекчение, но веднага след това остро ме прободе страх. Нима Тъмнейший искаше да изправи Мал пред военен трибунал? Или пък му готвеше нещо още по-страшно? „Той все още е жив – помислих си, – а това означава, че има надежда да го спася.“

– Язди заедно с нея – нареди на Иван Тъмнейший. – И се погрижи да не направи някоя глупост. – После, без да ме удостои и с поглед, препусна в тръс.

Пътувахме с часове през горите, отминавайки платото, край което двамата с Мал бяхме дебнали стадото. Зърнах отдалече скалните блокове, в чийто завет бяхме нощували, и се запитах дали моята светлина, благодарение на която оцеляхме в снежната виелица, ни бе издала и бе довела Тъмнейший право при нас.

Знаех, че сега ни водят обратно към Крибирск, и не исках да мисля какво ме чака там. Кого ли първо би нападнал Тъмнейший? Дали щеше да насочи флотилията пясъчни салове на север към Фйерда? Или се канеше да поеме на юг, за да разшири Долината чак до Шу Хан? Чия кръв щеше да е по моите ръце?

Отне ни още една нощ и един ден, докато стигнем широките пътища, които щяха да ни отведат на юг до Вий. На един кръстопът ни чакаше многочислена група въоръжени мъже, повечето от които бяха в сивата униформа на опричници . Те водеха отпочинали коне и каретата на Тъмнейший. Иван безцеремонно ме стовари върху кадифените възглавници на седалката, после и той се вмъкна вътре. След рязко изплющяване на юздите ние отново бяхме на път.

Иван настоя да не дърпаме завеските на прозорчетата, но все пак успях да надникна през пролуката между тях и видях, че сме обградени от въоръжени до зъби конници. Нямаше как да не си спомня първото ми пътуване заедно с Иван в същата тая карета.

Войниците направиха бивак за през нощта, но мен ме държаха настрана, затворена в каретата на Тъмнейший. Иван ми донесе вечеря, явно възмутен, че отново е в ролята на моя бавачка. Отказваше да разговаря с мен по време на пътуването. Заплаши, че ако продължавам да разпитвам за Мал, ще забави пулса ми, докато не изпадна в безсъзнание. Въпреки това аз продължавах да питам за него всеки ден и не откъсвах поглед от тясната цепнатина между завеските на каретата с надеждата да го зърна.

Сънят ми беше неспокоен. Всяка нощ сънувах покритата със сняг поляна и тъмните очи на елена, които ме гледаха застинали. Всяка нощ ми се напомняше за моя провал и за нещастията, които бе навлякла моята милозливост. Еленът въпреки всичко беше мъртъв, а сега двамата с Мал бяхме обречени. Всяка сутрин се събуждах с още по-силно чувство за вина.