Нора Робъртс: Заливът на въздишките

— Аника!

Очите й се отвориха, тя му се усмихна.

— Добро утро, Сойер. Искаш ли да поплуваш с мен?

„О, да, господи, да! Не… не мога, не бива, няма!”

— Ъъъ… не точно сега. А и ти не бива да си тук с… нали знаеш, опашката. Без краката. И гола. Някой може да те види.

— Още е рано. А и нали има дървета.

— И прозорци над дърветата, от които някой може да погледне точно сега.

— О! – С лека въздишка тя свали опашката във водата и миг по-късно той зърна краката й, които ритаха леко. – Съжалявам, но беше толкова приятно, че не се усетих.

— Няма проблем, просто недей да… Не, не излизай от водата!

Той наистина изпита паника, когато тя се плъзна към плиткия край и се изправи във водата. Това нейно тяло – гъвкаво, съвършено и… мокро! Водата проблясваше по кожата й като диаманти върху златист пясък.

Направо го убиваше!

— Аз… ще отида да донеса хавлия. Недей да излизаш без… Просто изчакай.

Той забърза към къщата. Кафето нямаше да помогне много на гърлото му, което бе пресъхнало като кладенец при вида на косата й, полепнала по великолепните й гърди!

Сойер се опита да брои през три от хиляда назад и пак му трябваше минута да дойде на себе си – съвсем човешко, – преди да грабне една голяма хавлия от килера до кухня­та.

Когато се върна при басейна, тя стоеше послушно там, където я бе оставил.

— Ти трябва да… – Той завъртя пръст във въздуха. – Обърни се. После роклята.

Не беше видял друго, освен роклята, което означаваше, че тя няма да носи нищо под нея. И за това не беше много умно да мисли.

Впери поглед в лимоновите дървета, докато държеше хавлията над водата.

— Защо жените винаги закриват горната част на тялото си, а мъжете – не?

— Защото ние нямаме… а вие имате.

— Гърди – каза тя, докато пристъпваше вън от басейна, увила хавлията около себе си. – Понякога девойките носят миди върху гърдите си. Но само защото е модерно.

Той се престраши и я погледна, изпита облекчение, че е покрила всичко.

— И при русалките ли има мода?

— Да. Освен това обичаме украшенията. Направих ка­фе.

— Да, добре. Благодаря. – Той го взе от масата, отпи. Тя го бе приготвила силно като за шампиони, но му беше все едно. – Ако смяташ да плуваш, наистина трябва да носиш бански и да си с крака.

— Извинявай ме.

— Не. Не се извинявай. – Той отново се престраши да я погледне. Сега носеше рокля, а дългата й коса бе влажна и лъскава като кожата на тюлен. – Опашката ти е неверо­ятна. Толкова е красива. Сигурно ти е странно да плуваш без нея.

— Харесвам краката.

— Да, и те са страхотни. Щом намерим лодка, ще можем да влизаме по-навътре и ти ще можеш да плуваш с опашка, когато поискаш. Но в басейна, посред бял ден – по-добре недей.

— За момент си помислих, че е просто едно утро, с ба­сейн, огрян от слънцето, и ухаещи дървета.

— И това ще се случи.

Тя го погледна право в очите.

— Вярваш ли?

— Да. Вярвам.

— Тогава няма да съм тъжна. Ще ти помогна да пригот­виш закуската и ще сложа масата. Какво ще сготвиш?

— С провизиите, които имаме в момента? Доста неща. Ти какво искаш?

— Може ли да избера?

— Разбира се.

— Може ли да направиш… не точно палачинки, защото ти… – Тя направи въртеливо движение с ръка. – И да сло­жиш нещо вкусно вътре?

— Малки палачинки.

— Да! Можеш ли да ги правиш?

— Имаш ги.

Беше й приятно да работи в кухнята. Толкова много аромати, цветове и вкусове. Сойер каза, че ще приготвят и бекон с яйца, а палачинките ще са с праскови отвътре и мед отвън, за да са сладки.

Тя му помогна да приготви сместа и той й показа как да пържи палачинките, остави я да опита сама. Докато го правеше, влезе Саша.

— Точно навреме. Всички вече станаха. Господи, тук ухае прекрасно!

— Приготвям палачинки.

— Много обичам! – Саша приближи, прегърна Аника през кръста, известно време я наблюдава. – Браво на теб!

Пресегна се за чаша кафе.

— Да сложа ли масата?

— Масата! Забравих да набера цветя. Трябват ни чинии и чаши, и салфетки, и…

— Нека аз да се погрижа за чиниите – предложи Саша.

Прехапала долната си устна, Аника кимна, докато вни­мателно изсипваше палачинката в една чиния.

— Добре ли го правя?

— Идеално – увери я Сойер.

— Сега трябва да набера цветя.

Тя хукна навън, а Саша се облегна на плота.

— Прекрасната подредба на маса на Аника.

— Би ли се опитала да й обясниш, че не бива да плува гола, поне не денем?

— Така ли прави?

— Ако не броим опашката.

— Божичко!

— Не е кой знае какво, просто се бе увлякла. Мисля, че разбра какво й казвам, но може би – е, нали знаеш – е по-добре да го чуе от жена. На Корфу всяка сутрин можеше да слиза на морския бряг, плуваше под водата, навътре в морето, за да изпълни този… ритуал. Но тук…