Нора Робъртс - Заливът на въздишките

— Поне приличаше на моята представа за летене. Пътува­нето. Песните и въздишките, когато ти ни пренесе дотук.

— Какви песни и въздишки, Аника? – Тъмният поглед на Бран светкавично се насочи към нея.

— Не ги ли чухте?

— Не. – Той огледа масата. – Явно никой друг не ги е чул.

— Чух само торнадото. – Макар да наблюдаваше Аника, Райли продължи да се храни. – Преживяла съм няколко и пътуването със Сойер ми заприлича на тях. Но ти си чула песни и въздишки?

— Само за момент. Беше толкова красиво! – Тя притисна ръка към сърцето си, после я сви в шепа и я протегна нап­ред. – Изпълни сърцето ми. Имаше вятър, цветове и свет­лина. Беше много вълнуващо. После песни, музика с думи, но не ги чувах добре. И въздишки, ала не тъжни – или поне не само тъжни. Сладостни, но с някаква тъга. Тъга, приме­сена с радост. Как ви звучи?

— Уши на русалка? – предположи Райли. – Водната звезда, русалка. Интересно. – Тя хапна още от пастата, усмихна се. – Пак ще ни трябва лодка. Ще се заема с това.

По-късно, когато къщата бе притихнала, когато всички­те й приятели спяха, Аника излезе на терасата пред новата си стая. Морето я теглеше – тя бе част от него, създадена в него. Прииска й се да литне към водата, да поплува за малко в сърцето му.

Но морето трябваше да почака.

Тя имаше крака и ги ценеше, макар сега, когато бе раз­крила на останалите каква е – нямаше друг избор, – време­то й с тях бе преброено.

Затова си пожела, докато гледаше сърпа на луната, да владее сърцето на Сойер и да го кара да пее и въздиша, когато нея няма да я има. Пожела си той да почувства каквото чувстваше тя, пък макар и само за един ден.

Дългът беше на първо място и Аника нямаше да го пренебрегне. Но дълбоко в сърцето си можеше да се надя­ва, че ще изпълни дълга си, че ще осъществи завета.

И ще познае любовта, преди да се върне завинаги в морето.

На сутринта Аника се събуди рано. Избра една от хубави­те си рокли, която падаше богато около краката й – прек­расно напомняне, че ги има – и веднага пое към кухнята.

Искаше да приготви кафето. Беше се научила как във вилата в Корфу и й харесваше да прави като хората от сушата. Но в тази нова къща машината бе различна и щеше да й е нужно известно време, за да се научи да работи с нея.

Обичаше да научава как действат нещата.

Днес искаше истински цветя за масата, затова излезе навън и се запъти към градината. И видя басейна. Бледосинята вода под първите меки лъчи на слънцето.

Морето е твърде далеч за сутрешно плуване, помисли си, но басейнът?… Той е тук. Дървета ограждаха двора и образуваха плътна зелена стена. Аника не разбираше защо човеците се смущават от телата си. Те бяха естествени като косата и очите, ръцете и краката и бе излишно да се крият.

Освен това тя копнееше за водата и не виждаше защо трябва да се връща в стаята си за банския. Затова просто си свали роклята, метна я на един стол и се гмурна в ба­сейна.

Водата я обгърна – нежно като майка, сладко като лю­бовник. Тя се плъзна по дъното, морскозелените й очи искряха от удоволствие. Очарована, преплува дължината на басейна, върна се, отгласна се от дъното и изправи кра­ката си във въздуха под слънцето.

После отново разцепи водата, този път с опашка.

Сойер, с чаша кафе в ръка, замръзна на място край ба­сейна.

Беше излязъл да види какво става, кой е заредил кафе машината. Разбра, че е Аника, в мига, когато краката й се появиха над водата – дълги, златисти и съвършени.

После около тях се появиха цветове, проблясващи като скъпоценни камъни – камъни, които се превърнаха в ис­кряща течност, преди да се преобразят в опашка на ру­салка.

Сойер остана без дъх. Да знае, че тя е русалка, и да я види как се преобразява, бяха две различни неща. Затова просто остана без дъх. Преди да успее да се окопити, тя изплува над водата, дългата й черна коса се стелеше около нея, ръцете й бяха разперени, опашката проблясваше, ли­цето й бе свежо и красиво.

Изви се като дъга във въздуха – господи, не носеше нищо, освен опашката! – и се плъзна обратно във водата.

Тялото му реагира и той се упрекна, макар че беше мъж, а кой мъж не би се възбудил при вида на великолепна гола русалка? Помъчи се да мисли за нея като за своя сестра, но не стигна доникъде. Постигна по-голям успех, когато твър­до я определи като съотборник.

Тя непременно трябваше да спре да размахва тази не­вероятна опашка в басейна. Наоколо имаше съседи.

Аника отново излезе над водата с весел смях, преметна се във въздуха и заплува по гръб. Той си нареди да не гле­да гърдите й – уви, беше твърде късно, – но успя да пре­мести поглед към лицето й. Тя бе притворила очи, а на лицето й имаше кротка усмивка, докато се носеше по во­дата само с едно перване на опашката.