Нора Робъртс: Заливът на въздишките

— Ще й обясня така, че да ме разбере. Ти имаш ли нуж­да от помощ?

— Не, справям се.

— Кафе, кафе, кафе – промърмори Райли, докато влиза­ше със сънлива походка. Наля си чаша, вдиша аромата, отпи глътка. – Боже! – възкликна. – Това се казва кафе!

— Направо може да ти поникне козина – засмя се Сойер.

— О, забравих, че на теб ти е нужна и луна.

— Много смешно! – Тя взе палачинката на Аника, на­пъха я в устата си и промърмори „добра е”, докато дъвче­ше.

— Дай ми петнайсет минути и ще видиш на какво още съм способна.

Саша занесе чиниите навън, върна се за чашите и полу­чи целувка от Бран. Когато отново излезе, Аника вече се бе заловила за работа.

Наредила беше чиниите в полукръг около куличка от празни саксии. От най-горната излизаха салфетки в ярки цветове, нагънати като хармоника и имитиращи водопад. В основата на цветовете и листата няколко красиви камъ­ка образуваха езерце.

— Това е водопад-дъга – предположи Саша.

— Да! А водата напоява малката градинка. Всъщност водата „цъфти”, така че можеш да плуваш в цветята.

— Красива мисъл.

— Мястото е красиво. Тук не може да достигне мрак. Добре е да има място, където не може да достигне мрак.

Тя погледна към гривните, обгърнали китките й – маги­ята, която Бран бе създал за нея. – Място, където никой не трябва да се бие.

— Ние ще изтласкаме мрака на далеч, Ани. Дори да ус­пеем да направим само това, пак ще е от значение.

— Да, важно е. Приятелите са важни. Ние, приятелите, можем да си направим една хубава закуска в първия ден от търсенето на Водната звезда.

С водопад-дъга.

По време на закуската говореха за практични неща. За Капри и морето. Разпределяха си домакинските задълже­ния.

— Тук не сме изолирани от останалите – отбеляза Бран.

— Нужна ни е някаква история за прикритие. Приятели на почивка?

— Да кажем, работна почивка за мен. – Райли загреба от яйцата. – Винаги е по-добре да се придържаш към истина­та. Аз съм археолог, правя дисертация, проучвания. Така че въпросите, които е възможно да задавам, ще имат обяс­нение. Италианският ми е по-добър от гръцкия и ще можем да се разбираме. Някой друг говори ли го?

— Ioparloitalianomoltobene.* – Дойл захапа една па­лачинка.

[* Говоря италиански много добре (ит.). – Б.пр.]

Веждите на Райли се повдигнаха.

— Виж ти!

— Si. Имах предостатъчно време да уча езици.

— Това ще ни е от полза, ако ни потрябва още един преводач. Ще звънна тук-там да задвижа нещата. Ще са ни нужни лодка и екипи за гмуркане.

— Ти ще сключиш сделката – предложи Сойер. – Бива те.

— Една от силните ми страни.

— Няма да е зле да имаме подръка кола или ван – каза Бран. – Ако се наложи да отидем по-навътре в сушата.

— Ще видя какво мога да направя.

— По-добре да държа мотоциклета си вътре и да го вадя само при нужда. Ще направя тренировъчна площадка в горичката. Дърветата са добро прикритие – започна да размишлява на глас Дойл. – Наоколо има доста хълмове за изкачване.

— Обичам да се разхождам. – Аника изяде последната хапка от залятата с мед праскова. – Може ли да се разходим до плажа?

— По-късно – отвърна Бран. – Имам да свърша някои неща, ако Сойер помогне на Дойл да организира трениро­въчната площадка.

— Разбира се.

— Аника, ще ми помогнеш ли, докато Саша и Райли почистват тук? Трябва да попълним запасите си от лекарс­тва. Ти ще се заемеш с обажданията – обърна се Бран към Райли, – твоите „магии”.

— Трябва да прегледаме картата на района – напомни Дойл. – И да си изработим стратегия.

— Съгласен. Ще изготвиш ли графика на домашните задължения, Саша?

— Веднага щом почистим кухнята.

— Добре, съотборници… – Райли плесна с ръце. – …да се залавяме за работа.

Аника обичаше да работи с Бран не само заради търпе­нието му, а и заради очарованието на магиите му. Тя ня­маше опит като магьосница, но по време на престоя им в Корфу той й бе показал как да стрива листа и венчелистчета, как да отмерва дозите.

Бран беше добър и в правенето на оръжия – като отва­рите от светлина и сила, които бяха разгромили Нереза и зверовете й на Корфу. Можеше да призове светкавиците и ги използваше така ловко, както други използваха пистолет, лък или меч. Тя беше видяла на какво е способен и вярва­ше, че неговата мощ е по-голяма от тази на всеки магьос­ник, когото познаваше. Дори по-голяма от тази на морска­та вещица.

Но той отделяше доста време и за начините на лечение. Макар да знаеше, че на някои им прилошава при вида на рани и кръв, Аника не се боеше. И изпита гордост, когато Бран й каза, че има талант да лекува.