Лудница. Пълна лудница. Телефоните непрекъснато звъняха. Хора викаха, мърмореха или ругаеха, седяха или тичаха забързани и като че ли без посока. Пишещите машини тракаха като автомати и се надпреварваха с различно темпо от различни страни. Миришеше на изстинало кафе, на пресен хляб, на застоял тютюнев дим и човешка пот. Какво беше това? Приют за ненормални? Някои биха се съгласили, че редакцията на вестник „Ню Орлийнс Хералд“ бе точно това, особено в часовете преди пускането на броя за печат. За повечето от присъстващите този невъобразим хаос оставаше незабележим и естествен като дишането. Имаше моменти, когато всеки един от работещите тук беше така погълнат от своите собствени всекидневни грижи или победи, че не забелязваше останалите кръжащи около него колеги. Не че работеха всеки сам за себе си. Напротив, бяха обвързани и сплотени като колектив. Едни поради любовта към работата, други заради предаността към професията, но те бяха като едно цяло. Едно изключително семейство от журналисти. И все пак всеки от тях беше в състояние да изслуша историята на колегата, да уважава стила или източниците на информация и да ги пази. Бяха страхотен репортерски екип, племе което живееше под напрежение и на колела.
Матю Бейтс беше ветеран в бранша. Както се казва, беше врял и кипял в него. Беше работил всичко от първото до последното стъпало. Като се започне от вестникарче в Лоуър Ийст Сайд на Манхатън, докато стане известен репортер. Беше разнасял кафета, сгъвал броеве, писал некролози и отразявал изложби на цветя.
Способността да надуши истинската история и да я изцеди до капка бе от качествата, които не бе придобил на лекциите по журналистика. Той просто беше роден с нея. Годините, които прекара в университета, и практиката му по вестниците изгладиха стила и техниката, ала талантът му бе вроден, така, както цвета на очите.
На тридесет години Мат беше понякога циничен, но гледаше с чувство за хумор на житейските превратности. Харесваше хората, без да си прави илюзии за тях. Разбираше и приемаше факта, че човеците по принцип са смешни. Как иначе щеше да може да работи в стая, пълна с луди, които непрекъснато изваждат на показ и експлоатират човешките слабости?
Той довърши статията си, облегна се назад на стола и се опита да си почине след трите часа усилена работа. Преди една година напусна Ню Йорк, за да приеме предложението за работа в нюорлийнския „Хералд“. Може би защото се нуждаеше от промяна. Или защото беше нетърпелив, мина му през ума. Нетърпелив и неспокоен в очакване на нещо.
Ню Орлийнс беше взискателен град като Ню Йорк, ала по-елегантен и не така невротичен.
Мат работеше за полицейската рубрика и това му харесваше. Беше груб, суров свят, изпълнен с убийства и отчаяние — все неща, които бяха част от живота и които не можеше да бъдат пренебрегнати. Убийството, което току-що бе отразил, беше безсмислено и брутално. Беше прекъснат един човешки живот. Но от жестоката история щеше да излезе сензация. Новина. Сега Мат се опитваше да изтрие смъртта на осемнадесетгодишното момиче от съзнанието си. На първо място винаги бе обективността. Докато я беше описвал, бе само журналист, сега го вълнуваха човешки чувства.
Нямаше външността на солиден, зрял журналист и си го знаеше. Още от двадесетгодишен знаеше, че прилича повече на безгрижен сърфист, отколкото на репортер. Сега това го забавляваше.
Имаше слабо, мускулесто тяло, което се чувстваше по-удобно в джинси, отколкото в костюм, и беше висок, което допълнително засилваше усещането за дълги крайници. Тъмнорусата му коса се виеше на непокорни къдрици около ушите и стигаше почти до яката на ризата. Тя също допринасяше за впечатлението, че бе един безгрижен мъжкар, който се излежава по плажовете и мери улиците. Ала допринасяше също така не един свидетел да се разприказва без притеснения и задръжки пред него, без да подозира кой се крие зад небрежната външност. Когато се усещаха, вече беше късно. Мат бе напипал горещата новина.
Стига да искаше, беше очарователен, дори неотразим. Но сините му, искрящи от смях очи можеха за секунди да загасят огъня и да станат опасни, страшни, студени като лед. Под безгрижната външност се криеше твърд, умело сдържан темперамент и непоколебим характер. Мат съчетаваше двете с лекота.
С тънка усмивка на устните той се обърна към жената, която седеше срещу него. Лоръл Армънд. Беше красива и романтична като името, което носеше. Около нея винаги витаеше нещо приказно, деликатно, вълшебно. То идеше от фината структура на тялото й, от кожата с цвят на слонова кост, която приканваше всеки мъж да я докосне, и при това нежно. Косата й падаше като облак от черна мъгла около лицето й и се стелеше по гърба и раменете. Беше коса, в която човек да зарови пръсти. Или лице и устни. Очите й бяха с цвета на изумруди, дълбоки и много яркозелени. Като цвета на сочна джунгла след дъжд.
Читать дальше