Нора Робъртс: Партньори

— Здравей, принцесо. Добра история си написала за кмета. — Той вдигна вежда, като забеляза леката гримаса на раздразнение по лицето й.

— Благодаря. — Лоръл се усмихна бързо на баща си и той помисли, че си бе въобразил опасното огънче в погледа й. След това тя се обърна и погледна жената, която седеше в големия фотьойл, тапициран със синьо кадифе.

Косата на жената беше чисто бяла, ала гъста като нейната собствена. Тя заобикаляше едно лице, цялото нашарено с бръчки и обилно гримирано и напудрено. Оливия Армънд никога и от нищо не беше се срамувала. Очите й бяха проницателни и толкова зелени, колкото изумрудите на ушите й, докато гледаше внучката си.

— Бабо — Лоръл се наведе с въздишка и я целуна, — Никога ли няма да остарееш?

— Не, ако имам все още какво да кажа. — Гласът й беше грапав от годините и изненадващо чувствен. — Ти си същата — продължи тя, като взе ръката на внучката си в своята силна, суха ръка. — Това е добрата ни креолска кръв. Жената стисна леко пръстите й и се облегна на стола си. — Уилям, направи на детето едно питие и ми подай моето. — Как върви любовта, Лорилай?

Лоръл се усмихна и седна в краката на баба си.

— Не така бурно като твоята.

Забеляза лекото намигване на баща си, докато вземаше чашата от ръцете му.

— Глупости! Оливия отпи от уискито си. — Ще ти кажа какво не е наред със света днес. Прекалено много работите и нямате достатъчно време за романтика. Твоят проблем, Лорилай, спря тя и потупа с пръст челото на внучката си, е, че си губиш времето с този безгръбначен Картие. В него няма достатъчно кръв, че да стопли леглото на една жена.

— И слава богу — отговори Лоръл с благодарен поглед, отправен към тавана. — Това е последното място, където бих искала да попадна с него.

— Но е крайно време да попаднеш с някой там. — отвърна безцеремонно бабата.

Лоръл вдигна изненадано вежди, докато баща й се опитваше да не разлее питието си, леко смутен, ала задавен от смях.

— Не всички, рече кротко тя, имаме твоето развратно подсъзнание, бабо. Меко казано.

Оливия се изсмя и тупна облегалката на стола.

— Просто не всички си го признават, това е разликата. Неспособна да обори аргумента на баба си, Лоръл се усмихна.

— Кърт ще дойде всеки момент, нали?

— Точно така. Уилям седна. — Обади се преди няколко минути. Ще дойде с някого.

— Надявам се да е жена, обади се Оливия, преди да отпие от питието си. — Момчето непрекъснато стои с нос, заровен в разни юридически книги. С вас двамата добави тя, като се обърна отново към Лоръл, никога няма да стана прабаба. Вие сте прекалено заети с дела и вестници, че да си намерите любовници.

— Не съм готова за женитба, вметна Лоръл и вдигна чашата си хъм светлината.

— Че кой ти говори за женитба? — веднага парира Оливия. После въздъхна и погледна сина си. — Днешните деца не знаят нищо за любовта.

Лоръл се разсмя и в същия миг чу външната врата да се затваря.

— Това сигурно е Кърт. Отивам да го предупредя за лошото ти настроение.

— Ама че проклето момиченце! — промърмори Оливия, докато Лоръл излизаше от стаята.

— Не говори така, мамо. Тя прилича на теб. Абсолютно твое копие, забеляза синът й и запали поредната си пура.

— Значи е прекалено хубава, изкикоти се бабата.

В момента, в който влезе в приемната, усмивката на Лоръл повехна и челюстта й увисна. Очите й прескочиха изненадано от брат й към мъжа до него. Защото това беше Матю Бейтс.

Той взе ръката й, повдигна я към устните си, и преди Лоръл да успее да каже нещо, я целуна.

— Благодаря за южняшкото гостоприемство.

Мили Боже, помисли си Мат, докато очите му я поглъщаха. Колко е хубава! Цялата тази страст, енергия, огънят, който гореше в нея, под цветовете на слонова кост и рози. Някой ден, Лорилай, обеща си негласно Мат, ще дадем воля на всичко това. Така, както аз си знам.

Лоръл пренебрегна топлината, която се разля по тялото й от коленете до устните, и се обърна към брат си. Той имаше ъгловатите и аристократични черти на баща им, но имаше очи на мечтател. Когато го погледна, обърканото изражение на лицето й веднага се успокои.

— Здравей, тя сложи ръце на раменете му и те останаха там, докато се целунаха. — Как си?

— Много добре. Зает. — Кърт се усмихна, сякаш точно в този миг се сети къде се намира.

— Зает? Ето една чудесна тема за разговор тази вечер — изкикоти се Лоръл. — Баба е в едно от особените си настроения. Може да те дъвче, докато от теб останат само кости.

Той й хвърли толкова измъчен поглед, че тя пак се разсмя и го целуна отново. Горкичкият Кърт, помисли си Лоръл, толкова е стеснителен и сладък. И като обърна глава, погледна Мат право в очите. Той я наблюдаваше сдържано, ала нещо неопределено проблясваше в сините му очи. По гръбнака й премина тръпка, но тя успя да запази спокойствие. Кой е той всъщност, попита се Лоръл не за пръв път. И защо след цяла една година аз все още не съм сигурна? Винаги се чудеше как мъж с неговата енергия, ум и цинизъм, можеше да бъде приятел на нейния благороден, добродушен и мечтателен брат. Учудваше я също така, че не можеше да го постави на мястото му. Вероятно защото той предугаждаше мислите й. И то почти винаги. Неволно очите й слязоха към устните му. Те се извиха в усмивка. — По дяволите, изруга наум Лоръл.