Нора Робъртс - Партньори

— Мисля, че ще е най-добре да влезем — обади се Кърт, изненадан от мълчанието им, и се усмихна по своя симпатичен момчешки начин. — Щом Мат е тук, ще отвлече вниманието й. А той това много го умее.

— Бас държа, промърмори Лоръл.

Докато Кърт вървеше към приемната, Мат взе ръката й и я сложи в своята.

— Още един бас ли искаш да направим? Не си обявила облога.

Имаше нещо много нахакано в тихо прошепнатите му думи. Тя тръсна глава с нервен жест, което му достави невероятно удоволствие.

— Ако не ми държеше ръката, щях да…

— Щеше да ме прегърнеш довърши изречението й той, докато вървяха.

Винаги бе харесвал тази стая. Бледите цветове и полираното до блясък старо дърво. Когато беше тук, забравяше годините, прекарани в тесния мансарден апартамент, където радиаторът издаваше повече шум, отколкото топлина. Този период от живота му бе останал в миналото. Ала все още понякога си го спомняше, въпреки успеха. Тогава обувките обикновено му бяха тесни, а коремът винаги празен. Но амбициите му бяха твърде големи. Не, Мат никога нямаше да приема успеха като нещо, паднало му от небето. Доста години се беше борил, за да го постигне.

— О, ти си ни довел твоя янки на гости? — възкликна Оливия, като хвърли закачлив поглед към Мат и се приготви да се забавлява.

Кърт поздрави баща си, лепна задължителната целувка върху бузата на баба си и отиде да си сипе едно питие. Оливия не го изпускаше от очи.

— Мис Оливия! — Мат пое подадената ръка и я вдигна към устните си. — По-хубава от всякога.

— Ласкател — отвърна тя, ала в очите й проблесна удоволствие. — Не си ме виждал повече от месец, а това е ужасно много време за моята възраст.

Той целуна ръката й, докато очите му се смееха.

— Стоя нарочно далеч, защото вие не искате да се омъжите за мен. А това разбива сърцето ми.

Лоръл едва сдържа усмивката си, докато сядаше в стола си. Как можеше наистина да бъде забавно очарователен.

Смехът на Оливия беше искрен. Женски звук на одобрени, и приемане на комплимента.

— Преди тридесет години, ти, мошенико, щеше да се поизпотиш здравата, докато ме гониш, въпреки че си янки.

Мат пое предложената му от Кърт чаша и изпълнения му с благодарност поглед, преди да се обърне отново към Оливия.

— Имам чувството, че нямаше да се наложи да тичам дълго. — Той се облегна на стола й. А Лоръл си помисли, че го прави доста небрежно и интимно, като любим племенник.

— Е, това време вече отдавна е отминало — отвърна баба й, преди да я погледне. — Защо ти не се заемеш с този дявол, Лорилай, че да го сложиш на мястото му? Той е от мъжете, които карат кръвта на жените да ври и кипи.

По бузите й плъзна червенина, повече от изненада, отколкото от объркване, докато Мат й се усмихна хищно. Тя обаче запази ледено мълчание, като проклинаше издайническата си светла кожа.

— Това е един чудесен женски номер — отбеляза баба й, докато потупваше бедрото на Мат — и много полезен за тена. — Винаги можех да повикам на помощ изчервяването, въпреки че имах съпруг и трима любовника под ръка.

Доволна от убийствения поглед, с който я възнагради внучката й, Оливия отново вдигна очи към Мат.

— Хубаво е момичето, нали?

— Много хубаво съгласи се той, като се забавляваше почти колкото Оливия.

— Ще роди красиви синове.

— Искаш ли още едно питие, мамо? — попита Уилям, забелязал първите признаци на войнственост в очите на дъщеря си.

— Добра идея. — Оливия му подаде празната си чаша. — Ти не си видял градината ни, Мат. Всичко е чудно нацъфтяло. — Лорилай, защо не вземеш да изведеш този янки навън и да му покажеш как изглежда една истинска градина?

Лоръл стрелна баба си с леден поглед.

— Сигурна съм, че Мат…

— Ще бъде очарован довърши бързо той и стана.

Тя прехвърли погледа си към него, без да промени изражението си.

— Аз не…

— Не желая да бъде груба — отново много, бързо я прекъсна Мат й й помогна да стане от стола.

О, да, добре, помисли си ядосано Лоръл докато излизаше през вратата. Тя наистина искаше да бъде много, ама много груба. Но не пред близките си. А той отлично го знаеше.

— Много ти е забавно, нали? — изсъска Лоръл в мига, в който вратата се затвори зад тях.

— За какво? — попита невинно Мат.

— Да ме вбесяваш.

— Не е възможно да не се наслаждаваш на нещо, което някой прави толкова добре.

Тя се изкикоти, след което се ядоса сама на себе си.

— Е, това е градината — направи широк жест Лоръл. — И ти искаш да я видиш толкова, колкото аз горя от желание да ти я показвам.