Нора Робъртс: Партньори

Имаше лице на хубавица от деветнадесети век, чийто живот е преминал в приятна леност и изискано безделие. А гласът й бе толкова нежен и женствен, помисли си Мат с удивление и възхищение. Гласът й превръщаше гласните в нещо течно и разливащо се, а съгласните се смееха и заглъхваха. Никога не беше равен, бездушен, дрънкащ или дрезгав. Лееше се като поточе, като ромоляща вода, като забързани нежни звънчета.

Гласът й, помисли си Мат и се усмихна на себе си, беше като лицето й. Тази жена всъщност бе амбициозен репортер с упорит характер и огнен темперамент. Едно от любимите му развлечения бе да я гледа и да й се любува, тогава умората изчезваше и очите му си почиваха.

Веждите й бяха събрани в черта, докато довършваше последното изречение от статията си. Доволна, Лоръл извади листа от пишещата машина и погледна Мат. По навик изправи гърба си и вирна предизвикателно брадичка. Вече знаеше, че той се готви да я подразни и освен това да върви по дяволите, знаеше, че със сигурност щеше да се хване на въдицата.

— Да не би да имаш проблеми, Мат? — Гласът й беше мек, нежен и загрижен.

— Не, Лорилай. — Забеляза учудване в очите й, когато произнесе пълното й име.

— Няма ли някое убийство или въоръжен грабеж, с които да се разсееш?

Устата му се изви в усмивка, която очарователно задълбочи бръчиците около очите му.

— В момента не. А ти изпразни ли сапунерката си за днес?

Тя стисна зъби, за да преглътне напиращите гневни думи, защото той никога не пропускаше да разрови чувствата, които присъстваха в работата й, а Лоръл така и не можеше да го постави на място и да се защити. Не и този път, каза си и си стисна ръцете в юмруци.

— Оставям цинизма за тебе, Мат — отвърна сладко, въпреки че очите и бяха гневни. Ти си гениален по тази част.

— Така е. Какво ще кажеш, да се обзаложим ли чий репортаж ще излезе на първа страница?

Лоръл повдигна едната си вежда нещо, което Мат много харесваше.

— Не искам да печеля от парите ти.

— Аз пък нямам нищо против твоите. Широко усмихнат, той стана, заобиколи бюрото и се наведе над ухото й. — Едно срещу пет, цветенце. Въпреки че баща ти притежава вестника, редакторите могат да правят разлика между журналистика и клюкарстване.

Почувства как се разгорещи, кръвта й кипна и дишането й се ускори, Беше вълнуващо, много вълнуващо и изкушаващо да долепи устните си до нейните меки, красиви устни и да вкуси от яростта й. Ала въпреки че изкушението го пришпорваше, Мат си напомни, че не това беше начинът да победи.

— Направи ги на десет, Бейтс — отвърна тя. Ядоса се, че трябваше да вдигне глава, за да види очите му. Още повече се ядоса, защото те бяха уверени, красиви и закачливи. Пълни със смях и разбиране. Лоръл предпочиташе да ги вижда както винаги проницателни, разголващи истината и нетърпящи възражения.

— Освен ако не е прекалено много за теб — добави предизвикателно.

— За теб съм готов на всичко, кукличке — той нави кичур от косата й върху пръста си. — И за да ти докажа, че ние, янките, сме големи кавалери, с печалбата ще те поканя на обяд.

Тя му се усмихна и стана, при което телата им почти се докоснаха. Мат почувства неочаквана и изненадваща топлина да се разлива по вените му.

— На куково лято — отвърна Лоръл и тръгна.

Мат я загледа как се отдалечава. Сетне пъхна ръце в джобовете си и се разсея. В суматохата, която цареше в редакционната зала, никой не забеляза смеха му.

— По дяволите! — изруга Лоръл, докато маневрираше с колата си сред натоварения трафик. Матю Бейтс беше най-вълнуващият и интересен мъж когото познаваше. Когото изобщо бе познавала. Досега. Като проклинаше през стиснати зъби, тя продължи да шофира. Ако брат й Кърт не беше делил една стая с него в колежа, той никога нямаше да получи това място в „Хералд“, щеше да бъде все още един неуспял и страдащ журналист в Ню Йорк, вместо да седи и да я измъчва на две крачки от нея. Всеки ден. Ден след ден.

Въпреки това трябваше да си признае честно, дори и да не й беше приятно, че Мат беше най-добрият в целия екип. Умен, проницателен, интуитивен, с нюх към криминалните случаи. Но това не го правеше по-лесен за общуване.

Лоръл натисна спирачки и колата леко поднесе. Беше прекалено заета с мислите си за Мат и не обръщаше достатъчно внимание на натовареното движение наоколо.

Статията му за убийството беше изключителна. Чиста, стегната и точна. Искаше й се да му натика десетте долара в гърлото. Това щеше да го затрудни да злорадства.