Нора Робъртс: Съдружник по неволя

Ник така и не успяваше да проумее как е могъл да постъпи толкова глупаво. Навярно за него просто най-важното нещо бе да се чувства част от бандата. А навярно го беше яд на целия свят и смяташе, че му се полага да вземе своето, стига да получи подходяща възможност. Пък и без съмнение гордостта му попречи да се оттегли, като видя колко настървени са Рийс, Ти Джей и Кеш.

А всъщност до този ден не беше вършил нищо незаконно.

Не е точно така, напомни си той, като се измъкна през счупения прозорец и тупна пред задния вход на магазина за електроника. И все пак това си бяха дребни провинения. На Мадисън организираха „сварка“ (комар с три карти) за лековерни минувачи и туристи, на Пето Авеню продаваха крадени часовници и фалшификати на „Гучи“, случваше се и да подправят някоя и друга шофьорска книжка, за да си купят бира. Ник прекара известно време и в работилница за разглобяване на крадени коли, но пък нали нямаше нищо общо със самите грабежи. От време на време се случваше и да пострада при сблъсъка с мексиканците, но то беше въпрос на чест и лоялност към собствената банда.

Разбиването на магазин, кражбата на калкулатори и портативни уредби — това вече бе голямата крачка от детинщините към сериозната опасност да загазиш. Приятно бе да обсъждаш подобно нещо на чаша бира съвсем друго — да се мъчиш да прогониш болезнената буца в стомаха си.

За Ник това бе поредният капан, който му устройваше животът, и то с минимален шанс за измъкване.

— Ей, тоя улов май е по-добър от шепа захарни пръчки — С тъмни навъсени очи Рийс огледа рафтовете. Този нисък, грубоват младеж бе прекарал няколко от своите двайсет години в затвора за малолетни престъпници. — Ще бъдем богати — мрачно заяви той.

Ти Джей се изкиска. Това бе неговият начин да одобри всяко мнение на Рийс. Кеш, който обикновено не изразяваше гласно мислите си, вече пълнеше раницата си с видеоигри.

— Хайде, Ник — подкани го Рийс, като му хвърли някаква торба. — Напълни я.

Ник действително се залови да събира транзистори и миникасетофони, ала усещаше как по гърба му се стичат хладни струйки. По дяволите, какво правя тук? — питаше се за пореден път. Нима ограбваше някой нещастник, който просто се опитваше да си изкарва хляба? Това не бе като да смъкваш дребни от непознати туристи, или да разпродаваш стока, която все пак някой друг е откраднал. Това си беше чиста кражба, за Бога.

— Виж Рийс, аз… — спря насред думата, когато Рийс насочи фенерчето в очите му.

— Проблем ли имаш?

Хванат отново в капан, Ник размисли. Измъкне ли се сега, щеше да попречи на останалите да вземат онова, заради което бяха дошли. А и щеше да се почувства гадно.

— Не, бе, няма проблем. — Забърза да свърши час по-скоро и взе да хвърля кутиите, без дори да ги поглежда.

— Да не ставаме прекалено лакоми, а? Тъй де, нали ще трябва и да пласираме всичко това. Да вземем само толкова, колкото ше можем да продадем.

Насмешлива разтеглил устни, Рийс тупна Ник по гърба.

— Нали затова гледам да не се делиш. Щото има разум в главата ти. А за пласирането не се коси. Казах ти вече, имам връзки.

— Дадено. — Ник облиза сухите си устни и си напомни, че е кобра. И никога нямаше да бъде нещо повече.

— Кеш, Ти Джей, отнесете първия улов в колата. — Рийс подхвърли ключовете. — И не забравяйте да заключите. Няма да е приятно, ако някой злодей ни ограби, нали тъй?

Ти Джей гръмко се изкикоти и пропълзя в отвора.

— Съвсем не, сър. — И той прибута надолу плътно прилепващите слънчеви очила. — Крадците дебнат на всяка крачка. Нали тъй, Кеш?

Кеш измуча нещо в отговор и го последва.

— Тоя Ти Джей е голям идиот. — Рийс повдигна запечатан видеокасетофон. — Ела ми помогни, Ник.

— Нали каза, че ще натоварим само дреболии.

— Е, сега пък реших друго. — Рийс тикна кашона в ръцете на Ник. — Старата откога ми опява за такава машинка. — Преди да се пъхне в отвора, Рийс многозначително отметна перчема си назад. — Знаеш ли какъв е твоят проблем, Ник? Твърде много се косиш. И докъде ще те докара това? Та ние кобрите сме като семейство. И не си струва човек да се коси за друго освен за семейството си. — След което протегна ръце. Ник му прехвърли кашона с видеото и той изчезна в мрака.

Семейството, помисли си Ник. Рийс имаше право. Кобрите бяха едно семейство. На което можеше да се разчита. По-точно, на което той щеше да разчита. Ник се постара да пропъди съмненията и преметна раницата. Трябваше да се грижи за себе си, нали тъй? Неговият дял от днешната плячка щеше да му осигури покрив над главата поне месец-два. Можеше и с честно изкарани пари да си плати наема за стаята, ако не бяха го уволнили от оная фирма за разносна търговия.