Нора Робъртс: Съдружник по неволя

— Грешиш Спелдинг — усмихна се Рейчъл, като затвори куфарчето си. — С последната победа те бия в резултата.

— Може би. — Спелдинг от седмици се опитваше да изтръгне обещание за среща и сега отново се залепи за нея. — Може пък психиатърът да ни го върне с прочистено съзнание.

— Нищо чудно. Човекът е на седемдесет и две години, краде самобръсначки еднодневки и поздравителни картички, на които са нарисувани цветя. Очевидно действията му са напълно разумни.

— Вие обществените защитници сте с много меки сърца. — Каза го без всякаква злоба, защото поведението на Рейчъл в съда неизбежно будеше възхищението му. Впрочем краката й също. — Хрумна ми нещо. Ще те поканя на обяд, а ти ще се опиташ да ме убедиш, че обществото е длъжно всеки път да обръща и другата си страна.

— Съжалявам. — Рейчъл му се усмихна и отново се насочи към стълбите. — Имам среща с клиент.

— В затвора ли?

— Обикновено там ги откривам. А за следващия път ти желая повече шанс, Спелдинг.

В кварталния участък цареше шумотевица и миришеше на мухлясало кафе. Още на прага Рейчъл потрепери. Този ден метеорологът бе попрекалил с обещанията си за циганско лято. Зловещи гъсти облаци се носеха откъм Манхатън. Рейчъл вече съжаляваше, че сутринта не взе нито по-плътна връхна дреха, нито чадър.

Ако й провърви, реши тя, до един час ще се прибере в кантората и ще избегне дъжда. Размени поздрави с някои от полицаите, които познаваше, и от бюрото в приемната взе значката, гарантираща правото й на посещение.

— Никълъс ЛеБек. — рече тя на сержанта. — Опит за грабеж.

— Тъй-тъй… — Сержантът взе да се рови в книжата. — Брат ти го докара.

Рейчъл въздъхна. Да имаш брат, и то ченге, не означаваше, че ще живееш безгрижно.

— И аз така разбрах — отвърна тя. — Задържаният използва ли възможността да се обади по телефона?

— Не.

— Някой да го е потърсил?

— Не.

— Страхотно. — Рейчъл премести куфарчето в другата си ръка. — Доведи го, ако обичаш.

— Дадено. Май са ти пробутали поредния неудачник, Рей. Заповядай в зала А.

— Благодаря.

Рейчъл се обърна и без малко да се блъсне в мургавия младеж и ченгето зад него. Успя да се докопа до чаша кафе, която отнесе в малката стая с един-единствен, закован с решетка прозорец и дълга маса с подредени по дължината четири стола. Най-после седна, отвори куфарчето си и извади книжата по случая Никълъс ЛеБек.

Документите сочеха, че клиентът й е деветнайсетгодишен, безработен, който живееше в стая под наем в Лоуър Ийст Сайд. Рейчъл си позволи лека въздишка, когато изчете предишните провинения на задържания. Нищо фатално, рече си, ала напълно достатъчно, за да сложи началото на куп неприятности. Опитът за грабеж представляваше стъпка нагоре по скалата на престъпността, което означаваше, че няма надежда да го отърве по параграфа за малолетни. При задържането, извършено от детектив Алекси Станисласки, в раницата му била открита електроника на стойност няколко хиляди долара.

Алекси без съмнение щеше да й изнесе поредната си лекция. Нищо не му доставяше по-голямо удоволствие от възможността да натика нослето й в тинята на живота.

Когато вратата се отвори, тя отпи от кафето си и вдигна очи към младежа, въведен от отегчения полицай.

Метър и седемдесет и пет, прецени Рейчъл. Около седемдесет килограма. Доста мършав й се стори. Рошавата му тъмноруса коса стигаше почти до раменете. Устните бяха извити в ъгълчетата, сякаш застинали в ухилена гримаса. А иначе биха могли да се нарекат дори привлекателни. Малка зеленикава обичка, сякаш подбирана да е в тон с очите, блещукаше в ухото му. Очите също биха били привлекателни, стига да изчезнеше озлоблението и гневът, стаени в тях.

— Благодаря ви, полицай. — С кимване даде знак на мъжа, той свали белезниците от ръцете на клиента й и излезе. — Господин ЛеБек, аз съм Рейчъл Станисласки, вашият адвокат.

— Тъй ли? — Младежът се стовари в стола и тутакси го изправи на задните крака. — Последния път общественият ми защитник беше нисък, кльощав и плешив. Този път като че ли ми е провървяло.

— Напротив. Задържали са ви на излизане през счупения прозорец на склада в един затворен магазин и у вас са намерени стоки на приблизителна стойност шест хиляди долара.

— Височко са оценили тия боклуци. — Не му беше лесно да държи устните си разтегнати в презрителна усмивка, особено след тъжната нощ, която бе прекарал в затвора, ала Ник си имаше гордост. — Ей, да ти се намира цигара?