Нора Робъртс - Заливът на въздишките

Жената пееше, а бебето се смееше и пляскаше с пухка­вите си ръчички.

На Аника й се прииска да може да рисува като Саша. Щеше да нарисува жената и засмяното бебе, дългия стръ­мен път, виещ се пред тях.

Жената вдигна очи, улови погледа й. Аника й помаха.

— Buongiorno ! * – извика жената.

[* Добър ден! (ит.). – Б.пр.]

Аника знаеше думи от много езици, защото обичаше да слуша и да се учи.

— Buongiorno – извика в отговор. Затруднена да състави изречение, тя смеси езиците. – Ти и твоята bambina * 1 сте bella * 2 . – Тя протегна ръце. – Bella .

[* Момиченце (ит.). – Б.пр.]

[* Хубава (ит.). – Б.пр.]

Жената се засмя, наклони глава на една страна.

— Grazie , signorita . Grazje mille .*

[*Благодаря, госпожице. Благодаря много (ит.). – Б.пр.]

И като запя отново, продължи да се изкачва по стръмния път с бебето.

Заредена положително от срещата, Аника заслиза с танцова стъпка по стълбите, за да тренира за битки.

Видя Саша и Райли на ивицата морава между басейна и лимоновата горичка. Красиви растения и храсти добавя­ха цвят по края й, а високите стройни дървета образуваха зелена стена.

Нямаше много място, така че трябваше да тренират по-компактно.

И все пак тя се любуваше на начина, по който Райли упражняваше ръкопашния бой със Саша. Удар, завъртане, ритник. Като танц.

След кратък спринт Аника изпълни двойно кълбо нап­ред, приземи се меко и изимитира нанасяне на крошета върху двете си приятелки.

— Фукла! – промърмори Саша.

— Няма много трева, но е красиво. Започни да упраж­няваш претъркулването, Саша. – Аника завъртя ръце, за да й покаже. – После и отскока.

— Двойно претъркулване – реши Райли. – Приближаваш, страничен ритник, удар отляво.

— Сериозно ли говориш?

— Трябва да започнеш да комбинираш премятането и претъркулването с останалото. Дяволски добра си с арба­лета, миличка, но всички знаем, че боят от разстояние ти куца. Гъвкавост, подвижност, сила. Нали така, Ани?

— Точно така.

— Нека първо тя да го направи. – Саша посочи с пръст Райли.

— Искаш аз да го направя първа? Чудесно.

Райли плесна с ръце, разкърши рамене, приклекна ня­колко пъти. После скочи напред, приземи се на ръцете си, претърколи се още веднъж, изправи се на крака, ритна с единия вдясно, едната й ръка, свита в юмрук, замахна на­ляво.

Аника я аплодира.

— Не я окуражавай – промърмори Саша.

— И ти можеш да го направиш, Саша. Помни! Стягаш мускулите. – Аника потупа корема на Саша. – Тук трябва да има сила, също и в краката ти.

— Добре. – Саша разкърши ръце и издиша. – Добре. Стягам корема, подскок, претъркулване, ритник. О, госпо­ди!

Тя се засили и скочи във въздуха за кълбото напред.

Аника кимна, после примигна, защото, макар скокът да бе добър, претъркулването се измести от центъра, а второ­то – още повече. В резултат на това, вместо на краката си, Саша се приземи по очи.

— По дяволите!

— Десетка за приземяване по очи – пошегува се Райли.

Саша се претърколи, изгледа я кръвнишки.

— Кълбото ти напред беше добро. – Аника се наведе, потърка раменете на Саша. – Само малко се наклони вляво при претъркулването. Нямаш център, затова не можеш да запазиш равновесие. Ще ти покажа по-бавно от Райли.

Тя не си направи труда да се засили, просто се превъртя плавно във въздуха.

— Внимавай с центъра – каза, докато свиваше тяло и се претъркулваше. – Коленете трябва да са готови да поемат тежестта на тялото. – С лекота се приземи на краката си, изстреля единия навън, едната ръка. Задържа се в тази поза като статуя.

— Не може ли просто да замервам лошите с камъни?

— Понякога. – Аника се усмихна. – Спокойно, ще се справиш. Аз ще ти помогна. Внимавай с центъра – повто­ри тя. – Хайде, опитай!

Този път Аника се премести заедно с нея и лекичко я побутна при претъркулването.

— Стегни мускулите! Стегнати! Стягаш и се оттласкваш!

Саша се приземи – нестабилно, но се приземи. Възста­нови равновесието си, изпълни ритника и удара отляво.

— Добре! Много добре! – Аника отново изръкопляска.

— Пак се наклоних наляво. Усетих го.

— Но не толкова, колкото преди.

— Справи се – увери я Райли. – Сега го повтори.

— Добре! Добре! Но този път не ми помагай. Ако ще пак да падна по очи. Ще го направя това проклето кълбо напред!

— Така те искам! – Райли я потупа по рамото.

Тя се преметна, отново се олюля, едва не загуби равно­весие, но не падна по очи.