Стиг Ларшон - Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2

Преди Драган Армански да успее да каже нещо, тя бе изчезнала. Той втренчено загледа зеещия отвор на вратата. Нямаше начин тя да знае каквото и да било по случая. Трябваше да има вътрешен човек в „Милтън“, който да я държи в течение. Ала само четири-пет човека в компанията бяха запознати със случая – самият Армански, оперативният шеф и малцината служители, които разследваха заплахите… Те бяха солидни и утвърдили се професионалисти. Армански се почеса по брадичката.

После погледна надолу към бюрото си. Папката по случая Рътърфорд лежеше заключена в шкафа. Офисът му имаше алармена инсталация. Отново хвърли поглед към часовника си и констатира, че Хари Франсон, шефът на техническия отдел, трябваше да е приключил за днес и да си е тръгнал. Отвори електронната си поща и изпрати съобщение, в което молеше Франсон да дойде в офиса му на следващия ден и да инсталира скрита камера за наблюдение.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР се върна пеша до площад Мусебаке. Ускори ход, защото усещаше, че нещата не търпят отлагане.

Обади се в болница „Сьодершукхюс“ и накрая, след като няколко пъти повтори едно и също на различни телефони, успя да получи информация за местонахождението на Холгер Палмгрен. Той от четиринайсет месеца се намираше в рехабилитационния център „Ерщавикен“ в Елта. Изведнъж пред очите ѝ пробяга образът на „Епелвикен“. Когато позвъни в дома, ѝ съобщиха, че Палмгрен в момента спи, но е добре дошла да го посети на следващия ден.

Лисбет прекара вечерта в ходене напред-назад из апартамента си. Бе я обзело неприятно чувство. Легна си рано и заспа почти веднага. Събуди се в седем, взе душ и закуси в „Севън–Илевън“. В осем тръгна пеша към фирмата за отдаване на коли под наем на булевард Рингвеген. „Трябва да се сдобия с кола.“ Нае същия нисан микра, с който бе отишла до „Епелвикен“ няколко седмици по-рано.

Паркира до болничното заведение и изведнъж я обзе притеснение. Но събра смелост, отиде на рецепцията и помоли да я отведат при Холгер Палмгрен.

Жената от рецепцията, на чийто бадж бе написано „Маргит“, прегледа документацията и обясни, че той е на физиотерапия и ще е на разположение чак след единайсет часа. Лисбет можела да седне в чакалнята или да се върне по-късно. Тя се върна на паркинга, влезе в колата и изпуши три цигари, докато чакаше. В единайсет часа отиде на рецепцията. Оттам я препратиха към столовата, която бе надолу по коридора вдясно и после вляво.

Лисбет се спря на вратата и видя Холгер Палмгрен в полупразната столова. Той седеше с лице към нея, но цялото му внимание бе приковано в една чиния. Държеше непохватно вилицата в юмрук и съсредоточено насочваше храната към устата си. Кажи-речи всяка трета хапка бе неуспешна и храната падаше на масата.

Седеше прегърбен и приличаше на стогодишен. Лицето му беше странно вдървено. Холгер Палмгрен бе в инвалидна количка. Едва в този миг Лисбет Саландер осъзна, че той наистина е жив и че Армански не я е излъгал.

ХОЛГЕР ПАЛМГРЕН ИЗРУГА тихо, докато за трети път се опитваше да набоде с вилицата хапка пудинг от макарони. Приемаше, че не може да ходи нормално и че много неща са невъзможни за него. Ала ненавиждаше мисълта, че не може да се храни като хората и че понякога се лигави като бебе.

Мозъкът му знаеше точно какво трябва да прави. Да свали вилицата под точен ъгъл, да я плъзне напред, да я вдигне и да я насочи към устата си. Ала координацията на движенията представляваше известен проблем. Ръката му отказваше да го слуша. Когато ѝ нареждаше да се вдигне нагоре, тя се плъзгаше бавно встрани. Когато се опитваше да я приближи към устата си, тя се отклоняваше в последния момент и се насочваше към бузата или брадичката му.

Същевременно обаче той знаеше, че рехабилитацията дава резултат. Само допреди шест месеца трепереше толкова силно, че не успяваше да сложи в уста нито хапка. Сега се хранеше доста бавно, но поне се справяше сам. Не смяташе да се предава, преди да възвърне пълен контрол върху тялото си.

Холгер Палмгрен свали вилицата, за да набоде нова хапка, когато нечия ръка се спусна косо напред иззад гърба му и нежно взе прибора от ръката му. След това видя как ръката забоде малко от пудинга и вдигна храната към устата му. Веднага позна крехкия като на кукла юмрук, извърна глава и видя очите на Лисбет Саландер, които бяха на по-малко от дециметър от собственото му лице. Погледът ѝ издаваше несигурност. Изглеждаше притеснена.

Палмгрен дълго се взира в лицето ѝ. Сърцето му изведнъж се разтуптя. След това отвори уста и пое храната.