Стиг Ларшон - Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2

– Мина повече от година – рече Драган.

Лисбет кимна.

– Ядосан ли си ми?

– Трябва ли?

– Не си взех довиждане с теб.

Драган сбърчи устни. Бе шокиран, ала същевременно облекчен, че Лисбет Саландер поне е между живите. Внезапно усети силно раздразнение и умора.

– Не знам какво да кажа – отвърна той. – Не си длъжна да ми се отчиташ. Какво искаш?

Гласът му прозвуча по-хладно, отколкото искаше.

– Не съм напълно сигурна. Най-вече да кажа здравей.

– Работа ли търсиш? Не възнамерявам да се обръщам повече към теб.

Тя поклати глава.

– Работиш ли някъде другаде?

Лисбет отново поклати глава. Явно се опитваше да намери точните думи. Драган изчака.

– Пътувах – рече тя накрая. – Върнах се наскоро в Швеция.

Армански кимна замислено и я огледа изпитателно. Лисбет Саландер се бе променила. Поведението и изборът ѝ на дрехи издаваха известна зрялост. Освен това бе натъпкала сутиена си с нещо.

– Променила си се. Къде си била?

– Насам-натам – отвърна тя уклончиво, но продължи, когато видя раздразнения му поглед.

– Първо посетих Италия, след което продължих до Близкия изток, а оттам – до Хонконг и Банкок. Бях за малко в Австралия и Нова Зеландия и обиколих островите в Тихия океан. На Таити останах един месец. След това попътувах през Щатите, а последните месеци бях на Карибите.

Той кимна.

– Не знам защо не си взех довиждане с теб.

– Защото, честно казано, пет пари не даваш за останалите хора – рече Драган Армански делово.

Лисбет Саландер прехапа устна и се замисли за миг. Може би беше вярно, но въпреки това намираше обвинението за несправедливо.

– Обикновено се получава така, че на останалите не им пука за мен.

– Глупости – отвърна Армански. – Ти имаш проблеми с поведението и се отнасяш с хората, които искат да са ти приятели, като с боклуци. Нещата са толкова прости.

Настана тишина.

– Искаш ли да си тръгна?

– Постъпи както искаш. Винаги си правила така. Но ако си тръгнеш в този момент, не искам да те виждам никога повече.

Лисбет Саландер изведнъж се уплаши. Един от хората, които всъщност уважаваше, бе на път да я отблъсне. Не знаеше какво да каже.

– Изминаха две години, откакто Холгер Палмгрен получи удар. Ти не си го посетила нито веднъж – продължи Армански неумолимо.

Лисбет се втренчи в Армански шокирана.

– Палмгрен е жив?

– Значи дори не знаеш дали е жив или мъртъв.

– Лекарите казаха, че…

– Лекарите казаха доста неща по негов адрес – прекъсна я Армански. – Състоянието му бе много тежко и той не можеше да общува с околните. Беше му трудно да говори и човек трябваше да слуша много внимателно, за да разбере какво се опитва да каже. Има нужда от помощ за много неща, но вече дори може да ходи до тоалетна сам. Хората, на които им пука за него, го посещават.

Лисбет седеше като вцепенена. Именно тя откри Палмгрен, след като бе получил удар преди две години. Извика линейка, а лекарите поклатиха глави и обявиха, че прогнозата не е никак обнадеждаваща. Тогава Лисбет буквално се пренесе да живее в болницата през първата седмица, докато един лекар не ѝ каза, че Палмгрен е изпаднал в кома и вероятността да излезе от нея е изключително малка. В този момент престана да се притеснява и го зачеркна от живота си. Изправи се и напусна болницата, без да се обръща назад. А очевидно и без да провери цялата информация.

Сбърчи чело. Поради така стеклите се обстоятелства ѝ натресоха адвокат Нилс Бюрман и той погълна част от вниманието ѝ. Ала никой, дори Армански не ѝ каза, че Палмгрен е жив, а още по-малко, че дори върви към подобрение. На нея самата дори не ѝ хрумна подобна възможност.

Изведнъж усети, че в очите ѝ напират сълзи. Никога досега през целия си живот не се бе чувствала като долен егоистичен боклук. Нито пък някога преди ѝ се бяха карали така тихо и гневно. Сведе глава.

Поседяха в мълчание известно време. Армански пръв го наруши.

– Как си?

Лисбет вдигна рамене.

– Как се издържаш? Имаш ли работа?

– Не, нямам и не знам какво точно искам да работя. Но разполагам с достатъчно средства.

Армански я изгледа изпитателно.

– Наминах само за да кажа здрасти… Не си търся работа. Не знам… Във всеки случай бих работила за теб, ако се нуждаеш от мен в някакъв момент, но трябва да е нещо, което да ме заинтригува.

– Предполагам, че не искаш да ми разкажеш какво се случи в Хедестад миналата година.

Лисбет мълчеше.

– Нещо се случи. Мартин Вангер се уби с колата си, след като ти беше тук и зае от мен оборудване за наблюдение, защото някой ви бил заплашил. А сестра му възкръсна от мъртвите. Това бе, меко казано, сензация.