Стиг Ларшон - Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2

Тя започна да му дава залък след залък. Обикновено Палмгрен мразеше да му помагат с яденето, ала разбираше защо Лисбет Саландер прави това. В този случай той не изглеждаше като безпомощен труп. Тя го хранеше в знак на смирение – което при нея бе изключително рядко проявявана емоция. Правеше средно големи хапки и го изчакваше да сдъвче. Когато той посочи към чашата с мляко със сламка, Лисбет я вдигна бавно, за да може той да отпие.

Не си размениха нито дума по време на цялото хранене. Когато той преглътна и последната хапка, Лисбет остави вилицата и го погледна въпросително. Той поклати глава. „Не, не искам допълнително.“

Холгер Палмгрен се облегна назад в инвалидната количка и пое дълбоко въздух. Лисбет вдигна салфетката и избърса устните му. Той изведнъж се почувства като мафиотски бос от някой американски филм, като capo di tutti capi , към когото изразяват уважението си. Представи си я как целува ръката му и тази абсурдна фантазия го накара да се усмихне.

– Мислиш ли, че човек може да получи чаша кафе на това място? – попита Лисбет.

Той заваляше думите. Устните и езикът му не искаха да произнесат звуците правилно.

– Мсазасерврне зад ъглъ. „На масата за сервиране зад ъгъла.“

– Искаш ли? С мляко и без захар, както преди?

Той кимна. Лисбет отнесе таблата и след няколко минути се върна с две кафени чаши. Направи му впечатление, че тя пие кафето без мляко и захар, което бе необичайно за нея. Усмихна се, когато забеляза, че е запазила сламката от чашата му с мляко за кафето. Седяха мълчаливо. Холгер Палмгрен искаше да каже хиляди неща, но не можеше да артикулира нито сричка. За сметка на това погледите им непрекъснато се срещаха. Лисбет Саландер изглеждаше ужасно гузна. Накрая тя наруши тишината.

– Мислех, че си мъртъв. Не знаех, че си жив. Ако знаех, никога нямаше… Щях да те посетя много отдавна.

Той кимна.

– Прости ми.

Той кимна отново. После се усмихна.

– Ти беше в кома и лекарите ми казаха, че си отиваш. Мислеха, че ще умреш в рамките на няколко денонощия, и аз просто си тръгнах. Съжалявам. Прости ми.

Той вдигна ръка и я положи върху малката ѝ длан. Лисбет я хвана здраво и си отдъхна.

– Ди бш счезнл. „Ти беше изчезнала.“

– Говорил си с Драган Армански?

Той кимна.

– Пътувах. Бях принудена да напусна страната. Не си взех довиждане с никого. Просто заминах. Притеснил ли се беше?

Той поклати глава.

– Никога не се притеснявай за мен.

– Аз нбех приснен. Ти се оправш… оправш винги. Но Арманш бе приснен. „Аз не бях притеснен. Ти винаги се оправяш. Но Армански беше.“

Тя се усмихна за първи път и на Холгер Палмгрен му олекна. Това бе нейната обичайна леко крива усмивка. Разгледа я внимателно, сравни спомена си за нея с момичето, което седеше пред него в момента. Беше различна – жива, здрава, чиста и добре облечена. Бе махнала обицата от устните си и… хм… татуираната върху шията ѝ оса вече я нямаше. Изглеждаше пораснала. Той се разсмя за първи път от седмици наред. Смехът му прозвуча като пристъп на кашлица.

Усмивката на Лисбет се изкриви още повече и тя внезапно усети как сърцето ѝ се стопля за първи път от много време насам.

– Добр си се справл. „Добре си се справила.“

Той посочи дрехите ѝ. Тя кимна.

– Справям се отлично.

– К нов насник? „Как е новият ти настойник?“

Холгер Палмгрен видя как лицето на Лисбет помръкна. Изведнъж тя присви устни. После го погледна невинно.

– Той е окей… Знам как да се оправям с него.

Веждите на Палмгрен се свиха въпросително. Лисбет огледа столовата и смени темата.

– От колко време си тук?

Палмгрен не беше вчерашен. Беше получил удар, не можеше да говори нормално и да координира движенията си, ала съзнанието му бе напълно ясно и вътрешният му радар веднага усети лъжливата нотка в гласа на Лисбет Саландер. През годините на познанството им бе разбрал, че тя никога не го лъже в очите, но и никога не е напълно искрена. Сега лъжеше, като му отвличаше вниманието. Явно имаше някакъв проблем с новия си настойник. Това не изненадваше Холгер Палмгрен.

Изведнъж усети дълбоки угризения. Колко пъти бе мислил да се свърже с колегата си Нилс Бюрман, за да се поинтересува от положението на Лисбет Саландер, но не го стори. И защо не направи нищо по повод обявяването ѝ за лице, което не може да се грижи само за себе си, докато все още бе здрав? Знаеше защо – просто не искаше да загуби връзка с нея. Обичаше това проклето проблемно девойче като собствена дъщеря, каквато никога не бе имал, и искаше да съществува причина да запази връзката си с нея. Освен това бе прекалено трудно и непосилно за един труп в рехабилитационен дом да започне работа, при положение че се затруднява дори да разкопчае дюкяна си, докато се клатушка към тоалетната. Чувстваше се така, сякаш в действителност той бе предал Лисбет Саландер. Тя винаги оцелява… Тя е най-оправното човешко същество, което познавам .