Стиг Ларшон - Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2

– Оксд.

– Не разбрах.

– Окржсъд.

– Окръжният съд? Какво имаш предвид?

– Трбва отмни твой о… обвзлиц, което…

Лицето на Холгер Палмгрен почервеня и се изкриви, когато не успя да формулира думите. Лисбет положи ръка върху неговата и нежно я притисна.

– Холгер… Не се притеснявай за мен. Планирала съм да се заема с този въпрос в скоро време. Това вече не е твой проблем, но не е изключено да имам нужда от помощта ти. Съгласен ли си? Можеш ли да бъдеш мой адвокат, ако се нуждая от теб?

Той поклати глава.

– Търде стр – чукна с кокалчето на пръста си по масата. – Глупв стрец.

– Да, наистина си един проклет глупав старец, ако приемаш нещата така. Имам нужда от адвокат. Искам теб. Може и да не си в състояние да държиш заключително слово в съда, но със сигурност можеш да ми дадеш съвет, като му дойде времето. Става ли?

Той отново поклати глава. След което кимна.

– Рбт?

– Не разбрах.

– Кво рбтиш? Не Рмански. „Какво работиш? Не си при Армански.“

Лисбет се поколеба за миг, докато се чудеше как да обясни положението си. Сложно беше.

– Холгер, вече не работя за Армански. Няма нужда да работя за него, за да се издържам. Имам пари и съм добре.

Палмгрен отново сбърчи вежди.

– Ще те посещавам редовно отсега нататък. Ще ти разкажа всичко… Но нека да не бързаме. Точно сега искам да направя нещо друго.

Тя се наведе, сложи чантата си на масата и извади дъска за шах.

– С теб не сме използвали дъската от две години.

Той не настоя за повече обяснения. Видя, че Лисбет го усуква. Бе убеден, че няма да одобри стореното от нея, но същевременно ѝ вярваше достатъчно, за да знае, че заниманията ѝ, каквито и да бяха, вероятно попадаха в графата „съмнителни“ от юридическа гледна точка, но не нарушаваха Божия закон. За разлика от повечето хора, Холгер Палмгрен смяташе Лисбет Саландер за морален човек. Проблемът бе, че нейният морал невинаги съответстваше на законовите постановления.

Тя постави фигурите пред него и той осъзна шокиран, че това бе собствената му дъска. „Трябва да я е откраднала от апартамента, след като се разболях. За спомен?“ Тя го остави да играе с белите. Той внезапно се почувства щастлив като дете.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ОСТАНА при Холгер Палмгрен два часа. Три пъти го разгроми, преди една сестра да прекъсне леките им препирни край шахматната дъска, за да им съобщи, че е време за следобедните физиотерапевтични процедури. Лисбет събра фигурите и сгъна дъската.

– Можете ли да ми обясните в какво се изразява тази физиотерапия? – попита тя сестрата.

– Състои се от упражнения за сила и координация. И определено дава резултат, нали?

Последният въпрос бе насочен към Холгер Палмгрен. Той кимна.

– Вече можеш да извървиш сам няколко метра. През лятото ще се разхождаш из парка. Това дъщеря ти ли е?

Лисбет и Холен Палмгрен си размениха погледи.

– Примндъщр. „Приемна дъщеря.“

– Колко хубаво, че си дошла да го видиш.

Което трябваше да означава: Къде , по дяволите , беше досега? Лисбет игнорира скритата критика. Наведе се напред и го целуна по бузата.

– Ще дойда отново в петък.

Холгер Палмгрен се изправи с мъка от инвалидната количка. Тя го изпрати до асансьора, където се разделиха. Веднага щом вратата се затвори, Лисбет отиде на рецепцията и попита кой отговаря за пациентите. Насочиха я към някой си доктор А. Сиварнандан, когото откри в един кабинет малко по-надолу по коридора. Лисбет се представи и обясни, че е приемна дъщеря на Холгер Палмгрен.

– Бих искала да знам какво е състоянието му и какво го очаква оттук нататък.

Д-р А. Сиварнандан отвори картона на Холгер Палмгрен и прочете въвеждащите страници. Лицето му бе осеяно с белези от прекарана шарка, а под носа му имаше тънък мустак, който дразнеше Лисбет. Лекарят най-накрая вдигна очи от картона. За нейно учудване ѝ заговори с ясен фински акцент.

– Не разполагам с данни, че господин Палмгрен има дъщеря или приемна дъщеря. Всъщност най-близкият му роднина, изглежда, е един осемдесет и шест годишен братовчед, който живее в Йемтланд.

– Той се грижеше за мен откакто навърших тринайсет, до момента, в който получи удар. Тогава бях на двайсет и четири.

Бръкна във вътрешния джоб на якето си и хвърли една химикалка на бюрото пред д-р А. Сиварнандан.

– Казвам се Лисбет Саландер. Запишете името ми в картона му. Аз съм му най-близката роднина на този свят.

– Възможно е – отвърна А. Сиварнандан с непоколебим тон. – Ала ако наистина сте най-близката му роднина, то идвате доста късно. Доколкото знам, той е бил посещаван няколко пъти от един-единствен човек, с когото нямат родствена връзка, но към когото трябва да се обърнем, ако здравословното състояние на пациента се влоши или в случай, че почине.