Стиг Ларшон - Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2

Бе изтощена, но доволна от трескавото пазаруване. Напъха всичките си покупки във взетия под наем нисан микра и буквално се строполи на стола на втория етаж в кафене „Ява“ на улица Хорнсгатан. Взе назаем от съседната маса вечерния вестник и констатира, че Социалдемократическата партия все още е на власт и че по време на отсъствието ѝ в страната не се бе случило нищо кой знае колко важно.

Прибра се в осем часа вечерта. Използва закрилата на нощта, за да разтовари колата си, и качи покупките до жилището на В. Кулла. Стовари всичко на купчина в антрето и в продължение на половин час се опитваше да намери в една пресечка място, където да паркира наетия автомобил. След това напълни джакузито, в което преспокойно можеха да се поберат поне трима души. За миг се замисли за Микаел Блумквист. Не се бе сещала за него месеци наред, докато не видя писмото му тази сутрин. Чудеше се дали си е вкъщи и дали Ерика Бергер не му прави компания.

След малко си пое дълбоко въздух, извърна тялото си с лице към водата и се гмурна. Сложи ръце на гърдите си, стисна силно зърната си и задържа дъха си три минути, докато белите дробове не я заболяха мъчително.

РЕДАКТОР ЕРИКА БЕРГЕР хвърли поглед на часовника си – Микаел Блумквист идваше с десетминутно закъснение на свещената среща за планиране, която всеки път се провеждаше в десет часа втория вторник от месеца. На тези срещи определяха основните материали за следващия брой на „Милениум“ и правеха планове за съдържанието на вестника за месеци напред.

Микаел Блумквист помоли да извинят закъснението му и смотолеви някакво обяснение, което никой не чу или поне не запомни. На срещата освен Ерика присъстваха редакционният секретар Малин Ериксон, съсобственикът и художествен директор Кристер Малм, репортерът Моника Нилсон и назначените на половин работен ден Лоти Карим и Хенри Кортез. Микаел Блумквист веднага забеляза, че седемнайсетгодишната практикантка отсъства, ала за сметка на това към групата се бе присъединило едно напълно непознато лице, което стоеше до малката конферентна маса в кабинета на Ерика Бергер. Ерика изключително рядко допускаше външни лица на планьорките на „Милениум“.

– Това е Даг Свенсон – каза Ерика Бергер. – Журналист на свободна практика. Ще купим една негова статия.

Микаел Блумквист кимна и се здрависа с мъжа. Даг Свенсон бе рус, синеок, с набола брада на около три дни. Бе към трийсетте и имаше страхотно тяло.

– Всяка година издаваме по един-два тематични броя – продължи Ерика. – Тази история искам да публикувам в изданието за месец май. Запазила съм печатницата за двайсет и седми април. Това означава, че разполагаме с горе-долу три месеца, за да подготвим текстовете.

– Каква е темата? – попита Микаел, докато си наливаше кафе от термоса на масата.

– Даг Свенсон дойде при мен миналата седмица с първоначалния вариант на статията си. Аз го помолих да присъства на тази среща. Би ли ги запознал? – обърна се Ерика към Даг Свенсон.

– Трафик на хора – рече той. – По-точно на момичета с цел предлагане на сексуални услуги. В този случай основно от прибалтийските страни и Източна Европа. Истината е, че пиша книга по темата и това бе причината да се свържа с Ерика – при вас се издават книги с ограничен тираж.

Тези думи, изглежда, развеселиха всички. Издателство „Милениум“ до момента бе отпечатало само една книга, а именно огромния труд на Микаел Блумквист, излязъл миналата година и посветен на финансовата империя на милиардера Венерстрьом. Книгата вече бе претърпяла шест издания в Швеция, бе преведена на норвежки, немски и английски и предстоеше да бъде издадена във Франция. Неразбираем успех, като се има предвид, че историята вече бе до болка известна на всички и бе публикувана в безброй вестници.

– Нашата издателска дейност всъщност е доста ограничена – рече Микаел внимателно.

Този път дори Даг Свенсон се усмихна.

– Това го разбрах. Но имате издателство.

– Можете да се обърнете към някое по-голямо от нашето – каза Микаел.

– Това е безспорно – намеси се Ерика Бергер. – Но вече цяла година обсъждаме дали да не започнем да издаваме книги, за да запълним съществуващата ниша на пазара. Въпросът бе повдигнат на две срещи на борда и всички бяха положително настроени. Става въпрос за изключително малък брой книги – три-четири на година, които до голяма степен да се състоят от репортажи по различни теми. С други думи, типични журналистически продукти. Тази книга е добра за начало.