Стиг Ларшон - Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2

Накрая извади тефтера си и го отвори на страницата с атласа. Никога не бе посещавала Африка или Австралия. Само беше чела за пирамидите и за Ангкор Ват[19]. Не се бе качвала на ферибота „Стар Фери“, пътуващ между град Коулун и пристанище Виктория в Хонконг, не се бе гмуркала с шнорхел в Карибско море, нито пък бе лежала на плаж в Тайланд. Като се изключат няколкото кратки пътувания по работа, когато бе посещавала Прибалтика, съседните скандинавски страни и, разбира се, Цюрих и Лондон, никога не бе напускала Швеция. Всъщност рядко излизаше от Стокхолм.

Доскоро нямаше и финансовата възможност да го прави.

Стоеше до прозореца на хотелската си стая в Рим и гледаше надолу към улица Гарибалди. Градът приличаше на купчина руини. В този миг взе решение. Облече якето си, слезе на рецепцията и попита дали наблизо има туристическа агенция. Закупи еднопосочен билет до Тел Авив и прекара следващите дни в разходки из стария град на Йерусалим, разгледа джамията „Ал-Акса“ и Стената на плача. Наблюдава недоверчиво въоръжените войници по уличните ъгли, накрая замина за Банкок и продължи да пътува така до края на годината.

Оставаше ѝ да направи само едно нещо. Пътува до Гибралтар два пъти. Първия път, за да проучи задълбочено мъжа, на когото бе възложила да управлява парите ѝ. Втория път, за да провери дали се справя добре.

СТОРИ Ѝ СЕ СТРАННО да завърти ключа в ключалката на собствения си апартамент на улица Фискаргатан след толкова дълго отсъствие.

Остави торбичката с хранителни продукти в коридора и набра четирицифрения код, който изключваше електронната аларма. След това съблече всичките си дрехи и ги хвърли на пода в антрето. Отиде гола до кухнята, включи хладилника, прибра продуктите в него, после отиде до банята и прекара следващите десет минути под душа. Хапна всичко на всичко една нарязана на резени ябълки и пица „Билис“, която стопли в микровълновата печка. Отвори един кашон и извади от него възглавница, чаршаф и одеяло, които миришеха някак подозрително, след като цяла година бяха лежали опаковани.

Постла матрака на пода в съседната на кухнята стая.

Заспа десетина минути след като бе положила глава на възглавницата и се събуди дванайсет часа по-късно, малко преди полунощ. Стана от леглото, сложи кафеварката, загърна се с одеялото и седна с цигара в ръка в една ниша с прозорец, откъдето се виждаше остров Юргорден и заливът Салтшьон. Светлините я омаяха. Седеше в мрака и мислеше за живота си.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР БЕ ПЛАНИРАЛА как да прекара първия ден след завръщането си. Заключи вратата на жилището си в седем часа сутринта. Преди да слезе надолу по стълбите, отвори стълбищния прозорец и закачи резервния ключ на тънка медна тел, която закрепи на задната страна на улука. Опитът я бе научил колко е полезно винаги да има резервен ключ под ръка.

Въздухът бе вледеняващ. Лисбет беше обула чифт стари изтъркани дънки с цепка под единия заден джоб, през която се виждаха сините ѝ боксерки. Носеше още тениска и топъл пуловер с поло яка, единият шев на който се бе поразпрал на врата. Освен това бе успяла да открие старото си изтъркано кожено яке с капси на раменете. Установи, че трябва да го занесе на шивач, който да поправи скъсания и на практика почти липсващ хастар на джобовете. Краката ѝ бяха обути в дебели чорапи и ботуши. Като цяло бе много топло облечена.

Разходи се по улица Санкт Павел до Синкенсдам[20] и продължи нататък до стария си адрес на улица Лундагатан. Първото, което направи, бе да провери дали „Кавазаки“-то ѝ все още е в мазето. Потупа седалката му, преди да се качи до предишното си жилище и да прекрачи огромната купчина рекламни брошури.

Не беше решила какво да прави с апартамента. Затова преди да напусне Швеция година по-рано, откри разплащателен влог, чрез който да плаща текущите сметки. В апартамента се намираха мебелите ѝ, събирани с труд от най-различни контейнери за смет, търкаляха се чаши с назъбени краища, имаше два стари компютъра и доста хартия, но нямаше нищо ценно.

Лисбет взе един чувал за смет от кухнята и за пет минути раздели рекламните брошури от истинската поща. Рекламите заминаха направо в чувала. Повечето от малкото на брой лични писма бяха банкови извлечения, служебни бележки за приходи от „Милтън секюрити“ или пак реклама, но прикрита под формата на писмо. Едно от преимуществата на това да имаш настойник бе, че никога не ѝ се беше налагало да се оправя сама с данъците си – подобни съобщения просто липсваха. Най-общо казано, за цялата година бяха пристигнали три писма от личен характер.