Стиг Ларшон - Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2

Дълго разглежда снимките и разположението на стаите. Накрая констатира, че жилището до Мусебаке отговаря чудесно на всичките ѝ изисквания. По-рано то бе принадлежало на един от директорите на групата „АББ“. Мъжът се бе покрил, след като бе прибрал „златен парашут“[18] от около милиард крони, с което разбуни духовете и предизвика множество критики.

Вечерта вдигна телефонната слушалка и позвъни на Джеръми Макмилън, съсобственик на адвокатска кантора „Макмилън & Маркс“ в Гибралтар. Бе работила с тях и преди, когато срещу щедро възнаграждение Макмилън основа няколко компании, фиктивни притежатели на сметките, в които тя внесе присвоеното преди година състояние на Ханс-Ерик Венерстрьом.

Сега отново се нуждаеше от услугите му. Този път го инструктира да се спазари с „Нобелмекларна“ от името на нейната компания „Уасп Ентърпрайзис“ и да закупи желания от нея апартамент на улица Фискаргатан, до площад Мусебаке. Сделката приключи след четири дни, а безбожно високата крайна цена я удиви. Освен това трябваше да плати и пет процента на Макмилън. Преди края на седмицата пренесе в новия си дом два кашона с дрехи, спално бельо, матрак и малко кухненски принадлежности. Спа на матрака около три седмици, като през това време проучи клиниките за пластична хирургия, довърши някои бюрократични процедури (към които се числеше и един среднощен разговор с адвокат Нилс Бюрман), предплати месечните такси и изчисти сметките за електричество и други текущи разходи.

СЛЕД ТОВА ОРГАНИЗИРА пътуването си до Италия. След приключването на всички процедури и изписването ѝ от клиниката отседна в хотел в Рим и се отдаде на размисъл какво да прави оттук нататък. Най-добре би било да се прибере в Швеция и да уреди живота си, ала по редица причини мисълта за Стокхолм ѝ бе противна.

Нямаше истинска професия. Не виждаше бъдеще за себе си в „Милтън Секюрити“. Проблемът не бе в Драган Армански. Той с радост би я назначил на постоянна работа, превръщайки я по този начин в един от водещите фактори в компанията, ала тя бе на двайсет и пет години и нямаше образование. Не ѝ се искаше да се събуди на петдесет и да осъзнае, че все още се занимава с проучване на мошениците от гилдията на изпълнителните директори. Това бе забавно хоби, а не призвание, на което да посвети живота си.

Имаше още една причина Лисбет да не иска да се прибере в Стокхолм и това бе Микаел Блумквист. В шведската столица тя без съмнение рискуваше да се сблъска с проклетия Кале Блумквист , а в момента това бе последното, което искаше. Той я бе наранил. В интерес на истината не го беше направил преднамерено. Лисбет признаваше това. Смяташе го за порядъчен мъж и сама си бе виновна, че се е „влюбила“ в него. Дори самата дума звучеше нелепо, що се отнася до тъпата гъска Лисбет Саландер .

Микаел Блумквист бе всеизвестен женкар и в най-добрия случай я възприемаше като приятно развлечение. Добросърдечно момиче, над което се бе смилил в миг на слабост, когато се нуждаеше от нея. След което я изостави заради друга, чиято компания му доставяше по-голямо удоволствие. Лисбет се проклинаше, че е свалила гарда и го е допуснала в живота си.

Когато дойде на себе си, веднага прекъсна всякакъв контакт с него. Не беше лесно, но успя да се справи. Последния път, когато го видя, стоеше на перона на метростанцията „Гамла стан“, а той на свой ред седеше в мотрисата в посока към центъра. Тогава го наблюдава в продължение на цяла минута, след което установи, че не изпитва абсолютно нищо към него. В противен случай би се обрекла на смърт. Fuck you . Той я забеляза точно когато вратите се затвориха и я загледа изпитателно, докато тя не се обърна и не си тръгна в мига, в който мотрисата потегли напред.

Не можеше да разбере защо той толкова упорито се опитва да се свърже с нея, сякаш тя е за него някакъв тъп социален проект. Ядосваше се, че той не се досеща за истината. Всеки път, когато получаваше електронно писмо от него, стискаше зъби и го изтриваше, без да го прочете.

Стокхолм изобщо не я привличаше. Работата за „Милтън Секюрити“, няколко бивши любовници и момичетата от разтрогнатата рок банда „Ивъл фингърс“ – с това се изчерпваше кръгът на познатите ѝ в нейния роден град.

Единствената личност, към която изпитваше известно уважение, бе Драган Армански. Беше ѝ трудно да определи чувствата си към него. Удивляваше се от факта, че той донякъде я привлича. Ако не беше женен, толкова стар и толкова консервативен във възгледите си за живота, определено би се пробвала да го съблазни.