Стиг Ларшон - Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2

Настоящата ѝ баня приличаше на килер без прозорец, с четириъгълни сиви циментови плочи на пода, неудобна седяща вана и полиетиленов тапет, който винаги бе мръсен, колкото ѝ да го търкаше. Затова искаше новата ѝ баня да е облицована с плочки и да има голяма вана. Освен това апартаментът ѝ трябваше да е оборудван с пералня, за да не ѝ се налага да пере в някое плесенясало мазе[17]. И още – банята ѝ трябваше да ухае на свежест и да може да се проветрява.

След като реши какво точно иска, Лисбет влезе в интернет и разгледа предложенията на различните агенции за недвижими имоти на пазара. На следващата сутрин стана рано и посети агенция „Нобелмекларна“, която според всеобщото мнение имаше най-добра репутация в Стокхолм. Носеше изтъркани черни джинси, ботуши и черното си кожено яке. Застана до един плот и разсеяно се загледа в русата, около трийсет и пет годишна жена, която току-що бе влязла в страницата на агенцията в интернет и започваше да качва снимки на апартаменти. Най-накрая един нисък закръглен мъж към четирийсетте, с изтъняла рижава коса, се приближи до Лисбет. Тя го попита какви апартаменти предлагат в момента. Той я погледна удивено за миг, след което ѝ заговори с развеселен наставнически тон.

– Аха, млада госпожице, родителите ти знаят ли, че ще се местиш от вкъщи?

Лисбет Саландер го гледа известно време студено и мълчаливо, докато той не спря да се подсмихва.

– Нуждая се от апартамент – поясни тя.

Мъжът се прокашля и хвърли поглед към колегата си.

– Разбирам. Какъв точно?

– Искам да се намира в Сьодермалм. Трябва да има балкон с изглед към морето, минимум четири стаи и баня с прозорец и място за перална машина. Освен това трябва да има заключващ се гараж, където да мога да държа мотоциклет.

Жената зад компютъра остави работата си, извърна любопитно глава и се втренчи в Лисбет.

– Мотоциклет? – попита мъжът с изтънялата коса.

Лисбет Саландер кимна.

– Мога ли да попитам… Ъъ, как се казваш?

Лисбет Саландер се представи. На свой ред се поинтересува от името на служителя, който се казваше Йоаким Пешон.

– Работата е там, че апартаментите в Стокхолм струват доста скъпо…

Лисбет си спести коментара. Попитала го бе с какви жилища разполагат в момента и намираше пояснението му, че ще ѝ струва скъпо, за ненужно и неуместно.

– Какво работиш?

Лисбет се замисли за миг. Формално сама си бе шеф. На практика работеше единствено за Драган Армански и „Милтън Секюрити“, ала това се случваше рядко през изминалата година, а през последните три месеца не бе получавала никакви задачи.

– В момента не работя – отвърна тя искрено.

– Не… не… Предполагам, че учиш.

– Не, не уча.

Йоаким Пешон заобиколи плота, прегърна приятелски Лисбет през рамо и внимателно я поведе към изхода.

– Слушай, млада госпожице, добре си дошла след няколко години, когато разполагаш с малко повече пари, отколкото спестовната ти касичка може да побере. Разбираш ли, с джобни тук нищо не можеш да си купиш.

И той я щипна добронамерено по бузата.

– Върни се някой ден и ще намерим бърлога и за теб.

Лисбет Саландер стоя няколко минути на улицата пред офиса на „Нобелмекларна“. Мислеше си как ли ще реагира Йоаким Пешон, ако през витрината му влети някой коктейл „Молотов“. След това се прибра и включи своя „Пауърбук“.

Отне ѝ девет минути да влезе във вътрешната мрежа на „Нобелмекларна“ с помощта на паролите, които бе видяла, докато разсеяно наблюдаваше работата на жената на компютъра. Служителката ги бе използвала, за да качи снимките. След още три минути проумя, че въпросният компютър всъщност изпълняваше функцията и на мрежови сървър на агенцията – как можеше някой да е толкова глупав? След още три си бе осигурила достъп до всичките четиринайсет компютъра, включени в мрежата. След около два часа бе прегледала счетоводството на Йоаким Пешон, за да констатира, че той е укрил от данъчните почти 750 000 крони от сделки на черно през последните две години.

Свали всички необходими файлове и ги изпрати по електронната поща до данъчните власти от един анонимен адрес в американски сървър. След това заличи Йоаким Пешон от мислите си.

През остатъка от деня прегледа предлаганите от „Нобелмекларна“ апартаменти, които си струваха парите. Най-скъпият обект бе малък замък в покрайнините на град Мариефред, където тя нямаше ни най-малко желание да живее. От спортна злоба избра втория по стойност обект от списъка на агенцията – разкошен апартамент до площад Мусебаке.