Ан Райс - Полунощ

Колкото до останалите, които бях видял по-рано, в стаята вече нямаше никаква стара жена, не се виждаше и възрастният джентълмен. Но знаете ли кой беше той? Мисля, че беше Жулиен Мейфеър. Не го познавах, но същата сутрин видях негов портрет във фоайето, точно срещу вратата на библиотеката.

Да ви кажа истината, не мисля, че някой в стаята на болната изобщо ми обръщаше внимание. Прислужниците започнаха да бършат лицето на Мери Бет, да я приготвят за братовчедите, които щяха да дойдат да я видят за последен път. Някой беше запалил нови свещи. А дъждът беше ужасен. Просто обливаше прозорците.

Следващото, което си спомням, беше, че трябваше да си проправя път през дълга опашка от братовчеди, за да стигна до долния етаж. Отидох в библиотеката с отец Макензи и попълних смъртния акт. Отец Макензи седеше на кожения диван с Бел и се опитваше да я успокои, говореше и?, че това са нормални неща, че майка и? е отишла на небето и някой ден ще я види отново. Горката Бел. Все повтаряше: «Не искам да отива на небето, искам да я видя още сега». Как би могъл човек като нея да разбере?

Точно преди да си тръгна, видях портрета на Жулиен Мейфеър и с ужас осъзнах, че съм видял точно него в спалнята. Всъщност беше доста странно, защото бях толкова стреснат, че изрекох на глас: «Това е мъжът».

Някакъв човек стоеше във фоайето и пушеше. Погледна нагоре, видя ме, после се озърна и към портрета на стената. Засмя се и каза: «О, не, това не е мъжът. Това е Жулиен».

Разбира се, аз не започнах да споря, защото той не можеше да знае кого имам предвид. Не знаех и какво иска да каже, затова просто излязох, без дори да разбера кой е. Сигурно някой родственик, но кой точно, нямам представа.

Разказах всичко на Кортланд, когато сметнах, че вече е минало достатъчно време от събитието. Той изобщо не се впечатли. Изслуша ме и ми каза, че се радва, задето съм споделил. Но не потвърди да е видял нещо особено в стаята.

Но, моля ви, не казвайте на никого за тази история. Призраците са нещо обичайно в Ню Орлиънс. Лекарите, които ги виждат, не са! Не мисля, че Кортланд би одобрил, че съм ви разказал това. Никога не го споменах пред Пиърс. А пред Стела… е, честно казано, съмнявам се тя да се интересува от подобни неща. Всъщност много бих искал да знам от какво всъщност се интересува.»

Тези видения без съмнение се отнасят до още една от появите на Лашър, но ние не можем да оставим тази така ярка и забележителна история, без да обсъдим странната размяна на реплики пред вратата на библиотеката. Какво може да е имал предвид онзи братовчед с думите: «О, не, това не е мъжът»? Дали не е решил, че лекарят има предвид Лашър? И дали е направил тази забележка, преди да съобрази, че той е външен човек? И ако е така, означава ли то, че членовете на рода са знаели всичко за «мъжа» и често са говорили за него? Вероятно.

Погребението на Мери Бет било грандиозно, точно както сватбата и? преди около двайсет и шест години. Пълната информация за него дължим на погребалния агент, Дейвид О’Брайън, който се пенсионирал година по-късно и оставил бизнеса си на племенника си Ред Лониган, чието семейство също става източник на сведения.

Разполагаме и с някои семейни легенди за това събитие, както и със слуховете сред дамите от енорията, които присъствали на погребението и изобщо не изпитвали угризения да обсъждат семейство Мейфеър.

Всички са единодушни, че Даниъл Макинтайър не успял да издържи церемонията до края. Бил отведен у дома от Карлота, която се върнала, преди да свърши службата.

Преди погребението в гробището «Лафайет» били произнесени няколко кратки речи. Пиърс Мейфеър говорил за Мери Бет като за своя велик наставник; Кортланд я възхвалявал заради любовта и? към семейството и щедростта и? към всички. А Баркли Мейфеър казал, че Мери Бет е незаменима и никога няма да бъде забравена от онези, които са я познавали и обичали. Лайънъл през цялото време прегръщал ридаещите Бел и Милата Мили.

Малката Анта не била там, нито пък малката Нанси (осиновената дъщеря на Мейфеър, спомената по-рано, която Мери Бет навсякъде представяла като дете на Стела).

Стела изглеждала потисната и все пак не дотам убита от скръб, че да пропусне възможността да шокира множество от братовчедите и погребалния агент, както и приятели на семейството, като седнала на съседния гроб, заклатила крака и отпивала от прочутата си бутилка в амбалажна кесия. Когато Баркли завършвал словото си, тя му казала доста високо: «Хайде, свършвай вече! Тя мразеше тези неща. Ще се вдигне от мъртвите и ще ти каже да млъкнеш, ако не спреш».