Ан Райс - Полунощ

Но не беше зла. Това трябва да и? призная. Не беше зла. Защото ако беше, щеше да е същинско чудовище. Само Господ знае какво можеше да сътвори. Пък и не мисля, че наистина искаше да прави тези бели. Тя изпитваше някакво тайно удоволствие от силите си, ако ме разбирате. Обичаше да показва какво може. Обичаше да гледа как се изумяват хората, когато им разказва какво са сънували предната нощ.

О, и колко се захласваше по разни неща. Можеше по цял ден да рисува, със седмици, докато не захвърли моливите и реши никога повече да не го прави. После хареса бродирането, реши да се научи, правеше най-красивите неща, и много се ядосваше и за най-малката грешка. Но след това захвърли и иглите и приключи с бродирането завинаги. Никога не съм виждала толкова непостоянно дете. Сякаш търсеше нещо, нещо, на което да се отдаде, но така и не го откри. Или поне докато беше малка.

Ще ви кажа и още нещо, което обичаше да прави - и то никога не и? омръзна. Обичаше да разказва истории на другите момичета. Те се събираха около нея в голямото междучасие и попиваха всяка дума от устата и?, докато не удареше звънецът. Разказваше им истории за призраци в старите плантаторски къщи, пълни с ужасни тайни, за хора, намерили страшна смърт, и за магията на островите отпреди много години. Знаеше истории за пирати, о, те бяха най-лошите. Бяха направо ужасяващи. И звучаха съвсем правдоподобно от нейната уста, въпреки че сигурно си ги беше измислила. Та какво можеше да знае тя за мислите и чувствата на някакви нещастни души на пленен галеон в часовете преди пиратите да ги накарат да тръгнат по дъската22?

- Но да знаете, някои от историите и? бяха много интересни, и винаги съм искала да попитам за тях някой, който наистина знае, който е чел исторически книги.

Винаги се обаждахме на госпожица Мери Бет. Молехме я да я «задържи вкъщи за няколко дни». Защото така беше със Стела. Не можеш да я търпиш всеки ден. Никой не можеше. И благодаря на Господ, че тя се отегчаваше от училището и по собствено желание изчезваше с месеци. Понякога отсъстваше толкова дълго, че всички смятахме, че вече няма да се върне. Чувахме, че тичала като бясна по Първа улица и Честнът, играела с децата на слугите и си правела магьоснически олтар със сина на готвачката - черен като въглен, можете да не се съмнявате. Та тогава си мислехме, че някой трябва да намине и да поговори с госпожица Мери Бет за това.

- Но тогава някоя сутрин, вероятно към десет часа, защото това дете изобщо не се интересуваше кога ще дойде на училище, лимузината се показваше иззад ъгъла на Констанс и Сейнт Ендрю и от нея слизаше Стела с малката си униформа, но с огромна червена панделка в косата, същинска кукличка. И какво мислите носеше - огромна торба с красиво опаковани подаръци за всяка от сестрите, които знаеше по име. После ни прегръщаше поред и можете да сте сигурен, че прошепваше в ухото ми: «Сестра Бриджит Мари, липсваше ми». Тогава аз отварях кутията. Това се е случвало неведнъж. В нея винаги намирах нещо дребно, което съм искала от цялото си сърце. Един път беше малкият младенец Исус, облечен в коприна и сатен, друг път - най-красивата броеница от кристал и сребро. О, това дете. Какво дете беше само.

Но такава е била Божията воля. С годините тя спря да идва на училище. Имаше гувернантка, която я учеше, пък и ми се струва, че се отегчи от «Свети Алфонс». Казват, че карала шофьора да я вози, където и? скимне. Лайънъл също не посещаваше гимназията, доколкото си спомням. Започна да обикаля със Стела. Май някъде по това време или малко след това почина мосю Жулиен.

- Боже, как плака тя на погребението му. Ние, разбира се, не отидохме на гробището, в онези дни никоя от монахините не ходеше на гробището, но бяхме на месата. Стела също беше там, прегърбена напред на скамейката. През цялото време плака, а Карлота я държеше. Нали знаете, след смъртта на Стела всички говореха, че Карлота не я е обичала. Но тя никога не е била лоша с нея. Никога. Спомням си как я прегръщаше тогава, а Стела плачеше ли, плачеше.

Госпожица Мери Бет беше в нещо като транс. Беше потънала в дълбока мъка. Видях я в очите и?, когато мина по пътеката след ковчега. Децата и? бяха с нея, но погледът и? беше някак празен. Видях очите и?. Разбира се, мъжът и? не беше с нея, не, не и съдия Макинтайър, той никога не беше до нея, когато имаше нужда от него, или поне така съм чувала. Бил мъртвопиян, когато умря господин Жулиен. Дори не успели да го събудят, въпреки че го разтърсвали, заливали го със студена вода и го изправяли от леглото. В деня на погребението той не се виждаше никакъв. По-късно чух, че го занесли у дома от някаква кръчма на Мегазин стрийт. Цяло чудо е, че живя толкова дълго.