Ан Райс - Полунощ

Историята на Стела е доста по-различна. Всички свидетелства говорят, че е била изключително хитро и привлекателно дете. Имала мека черна вълниста коса и огромни черни очи. Ако човек види фотографиите и?, правени от 1901 до 1929 г., почти не може да си я представи в друго време, толкова съзвучна с епохата си е, с тънките си момчешки бедра, нацупена червена устичка и модерна прическа.

На най-ранните и? снимки тя е точно като сладко дете от рекламите за сапун - малка изкусителка с белоснежна кожа, взираща се сантиментално и все пак игриво в зрителя. Но когато става на осемнайсет, вече се е превърнала в истинска Клара Боу21.

Множество свидетели твърдят, че в нощта на смъртта си е била същинска фатална жена с незабравима сила, танцуваща чарлстон, облечена с къса плисирана пола и лъскави чорапи. Очите и? искрели като скъпоценни камъни и пронизвали всички така, че никой мъж не можел да откъсне поглед от нея.

Когато Лайънъл тръгнал на училище, Стела също поискала да ходи с него, или поне така казала на монахините от «Светото сърце». Но три месеца след официалното и? приемане в училището тя е тайно и неофициално изключена. Говорело се, че плашела другите деца. Можела да чете мислите им и се забавлявала да показва силата си. Можела да блъска хората, без изобщо да ги докосва, и имала непредсказуемо чувство за хумор - смеела се на думите на монахините, когато смятала, че лъжат. Нейното поведение ужасявало Карлота, която не можела да я контролира, въпреки че по думите на всички също обичала Стела и правела всичко възможно да я накара да стъпи на земята.

В светлината на написаното дотук може би ще е изненадващо да научите, че монахините и децата в «Светото сърце» наистина харесвали Стела. Много нейни съученички си я спомнят с охота и удоволствие.

Когато не правела «номера», тя била «очарователна», «сладка», «невероятно обичливо малко момиченце».

Но никой не можел да издържи дълго около нея.

След това Стела постъпила в академията на урсулинките, където се задържала само до първото си причастие и била изключена веднага след това пак по същия неофициален начин и по почти същите причини. Този път обаче тя била съсипана от факта, че трябва да се върне у дома, защото смятала, че училището е много забавно. Не обичала да си стои вкъщи по цял ден с майка си и чичо си Жулиен, които вечно повтаряли, че са заети. Искала да играе с другите деца. Гувернантката и? я дразнела и тя искала да се махне оттам.

Постъпвала в четири различни частни училища, където обаче не изкарвала повече от три-четири месеца. Накрая била записана в енорийското училище към «Свети Алфонс», където единствена тя сред децата на бедните ирландци била карана всяка сутрин с лимузина.

Сестра Бриджит Мари - монахиня с ирландско потекло, която живеела в «Болница на милосърдието» в Ню Орлиънс чак докато навършила деветдесет години - си спомня много ясно Стела, макар и петдесет години по-късно. И през 1969 г. тя разказала на един наш разследващ, че Стела Мейфеър несъмнено е била вещица.

Стела отново била обвинена в четене на мисли, в това, че се смеела, когато някой изричал лъжа, или задето карала разни неща да падат само със силата на ума си и говорела с невидимия си приятел, «познат», както се изразила сестра Бриджит Мари, който изпълнявал заповедите и? - намирал изгубени вещи и карал предметите да летят из въздуха.

Но тези прояви на силата при Стела не били постоянни. Тя често се опитвала да се държи подобаващо за доста време, харесвала книгите, историята, английския и много обичала да играе с другите момичета в двора на училището до Сейнт Андрю стрийт. Освен това харесвала много и самите монахини.

Те също били очаровани от Стела. Позволявали и? да влиза в манастирската градина и да бере цветя заедно с тях, или пък я водели в салона след училище и я учели да бродира, в което тя проявила голяма сръчност.

- Знаете ли как го постигаше? Ще ви кажа. Всяка сестра в този манастир смяташе Стела за своя специална малка приятелка. Тя те караше да повярваш в това. Разказваше някакви малки свои тайни, сякаш ги казва за първи път само на теб. И знаеше всичко за всички, наистина. Знаеше неща, които никога не бихте споделили, а тя започваше да говори за тайните, за страховете ви, за нещата, които винаги сте искали да изречете. И вие веднага се чувствате по-добре. Но след часове, дори след дни, се замисляте за това, как сте седели в градината и сте си шепнели с нея, и разбирате, че тя е вещица. Тя беше дяволско дете. И нямаше да свърши добре.