Ан Райс - Полунощ

Говоря за това по две причини - по-важната е, че искам да ти опиша колко омаян бях от красотата по пътя и от тежкия влажен залез, от обширните ивици обработваема земя и от имението на Шарлот, което изникна внезапно пред мен - най-огромното, което съм виждал, в края на една павирана алея.

Беше огромна къща в колониален стил - с грамаден заострен покрив с много капандури, а по цялата и? дължина се простираха обширни веранди, подкрепяни от кирпичени колони, които бяха измазани така, че приличаха на мраморни.

Всички прозорци започваха от пода и бяха украсени с яркозелени дървени капаци, които изпълняваха ролята си както при вражески нападения, така и при бури.

Стремително изобилие от светлина се изливаше от мястото, когато се приближихме. Никога не бях виждал толкова много свещи, дори във френския двор. От клоните на дърветата висяха фенери. Когато се приближихме, видях, че всички прозорци са отворени към верандите, и успях да забележа полилеите, прекрасните мебели и сияещи в тъмното пъстри предмети.

Бях толкова разсеян, че се сепнах, когато видях господарката на къщата да идва до градинската порта, за да ме посрещне. Стоеше сред безброй цветя и чакаше - лимоненожълтата и? сатенена рокля искреше като цвете. Шарлот ме гледаше някак грубо, дори студено. Лицето и? беше младо и нежно и тя приличаше на прекомерно израсло ядосано дете.

Когато слязох от каретата с помощта на лакея и стъпих на пурпурните плочи, тя се приближи и чак тогава забелязах, че е твърде висока за жена, макар че бе малко по-ниска от мен.

Беше светлокоса и безспорно красива, но описанието на външния и? вид не ме бе подготвило за това, което виждах сега. О, да можеше Рембранд да я види, щеше да я нарисува. Толкова млада и все пак толкова твърда - като метал. Беше много богато облечена, дрехата и? бе обточена с дантела и перли, деколтето разкриваше почти половината от високите пълни гърди. Ръцете и? бяха много красиви в тесните, поръбени с дантела ръкави.

О, спирам се на всеки детайл, защото се опитвам да разбера собствената си слабост, както и да те накарам да ми простиш. Аз съм луд, Стефан, луд заради всичко, което направих. Но, моля те, когато ме съдите, вземете предвид това, което ти пиша тук.

Като че между нас премина нещо безмълвно и плашещо. Тази толкова млада жена, с това сладко лице, нежни страни и устни, и огромни невинни сини очи ме изучаваше така, сякаш в нея се бе вселила някаква друга, много по-стара и мъдра душа.

Красотата и? ме бе омагьосала. Взирах се глупаво в дългата и? шия и в нежните и? полегати рамене и после отново в прекрасно оформените и? ръце.

И тогава ми хрумна глупавата мисъл, че ще е прекрасно да усетя с пръсти мекотата на нейните ръце. Стори ми се, че тя ме гледа точно както нейната майка ме гледаше преди много години, когато в един шотландски хан аз се борех с дявола на нейната красота, за да не я обладая.

- Значи вие сте Петир ван Абел - каза ми тя на английски с лек шотландски акцент. - Ето, че сте тук.

Кълна ти се, Стефан, това беше гласът на младата Дебора. Колко ли много бяха разговаряли на английски, може би той е бил нещо като таен език за тях.

- Дете мое - отвърнах аз също на английски, - благодаря, че ме приехте. Изминах дълъг път, за да се срещна с вас, но нищо не можеше да ме спре.

През цялото време тя ме оглеждаше и ме преценяваше с все същата студенина, сякаш бях роб, изложен за продан. Изобщо не си правеше труда да прикрие този поглед, както аз се опитвах да скрия своето любопитство. Бях шокиран и от някои от чертите и? - фин нос, дълбоко поставени очи - защото те бяха същите като моите. Имаше и моите бузи, леко пълни. А косата и?, макар че беше прекрасна, гъста и златиста, сресана назад от челото и прибрана с диамантен гребен, по цвят и структура беше същата като моята.

Завладя ме огромна мъка. Тя беше моя дъщеря, знаех го. И тогава отново се завърна онова ужасно съжаление, което бях познал в Монклеве. Видях моята Дебора, прекършена восъчна кукла на камъните пред църквата «Свети Михаил».

Вероятно Шарлот почувства тъгата ми, защото изведнъж помръкна, но изглежда беше решена да се отърси от това чувство, защото каза:

- Наистина сте толкова красив, колкото ви описваше майка ми. - Изрече го някак замислено и под нос, с леко повдигане на едната вежда. - Висок и силен, и в цветущо здраве, нали така?

- За бога, мадам, що за странни думи - отвърнах аз и се изсмях неловко. - Не зная дали ме ласкаете, или не.

- Харесва ми да ви гледам - каза тя и на лицето и? се разля най-странната усмивка - изпълнена с хитрост и презрение и в същото време някак по детски сладка. Тя някак разтегли устни като капризно дете, което намерих за особено очарователно. Оглежда ме още дълго, като че в забрава, и накрая каза: - Елате с мен, Петир ван Абел. Кажете ми какво знаете за майка ми. Кажете ми какво знаете за смъртта и?. И каквато и да е целта ви, не ме лъжете.