Ан Райс - Полунощ

Лекарят остана дълго на мястото си, мислеше. Наистина се чувстваше много по-добре, безкрайно по-добре. Нямаше никакво съмнение. Не съжаляваше, че бе разказал историята. Всъщност самата среща му изглеждаше като някакъв дар, като нещо, изпратено от съдбата да вдигне от плещите му най-страшното бреме, което бе носил. Лайтнър знаеше за целия случай и разбираше. Лайтнър знаеше за дъщерята в Калифорния.

Лайтнър щеше да каже на тази млада жена неврохирург онова, което трябваше да знае, ако вече не го бе сторил. Да, бе освободен от бремето. Бремето вече го нямаше. А дали сега то тежеше на Лайтнър, не го интересуваше.

И тогава го сполетя най-странната мисъл, нещо, за което не се бе сещал от години. Никога не бе ходил в онази огромна къща на Гардън Дистрикт по време на буря. Колко ли красиво щеше да е да наблюдава как дъждът се стича по онези високи прозорци, да го чува по покривите на верандите. Колко лошо, че бе пропуснал подобно нещо. Бе си го мислил често, но никога не го бе виждал. А дъждът в Ню Орлиънс бе толкова красив.

Е, щеше да забрави за цялата работа, защо не. Хвана се, че отговаря на уверенията на Лайтнър, сякаш бяха думи, изречени на изповед, думи с някаква религиозна тежест. Да, щеше да забрави за всичко това.

Даде знак на сервитьорката. Беше гладен. Сега закуската щеше да му се услади. И без да мисли много за това, извади визитката на Лайтнър от джоба си и погледна телефонните номера - номера, на които можеше да се обади, ако има въпроси, номера, на които изобщо не възнамеряваше да звъни. Накъса я на малки парченца и ги пусна в пепелника. А после ги запали.

Две

Девет вечерта. Стаята бе тъмна, ако не се броеше синкавата светлина от телевизора. Госпожица Хавишам, не беше ли тя - призрак в сватбена рокля от любимите «Големи надежди».

През чистите прозорци без завеси можеше да види светлините в центъра на Сан Франциско, ако реши - съзвездие, блещукащо през рядката мъгла, и точно под него заострените покриви на по-малките къщи в стил кралица Ана по Либърти стрийт. Колко обичаше Либърти стрийт! Неговата къща бе най-високата в редицата, вероятно бивше имение, а не само красива сграда, извисяваща се царствено сред по-скромните си посестрими, над шума и суетата на Кастро1.

Той бе възстановил тази къща. Познаваше всеки пирон, всяка греда, всеки корниз. По потник, под прежурящото слънце, той бе поставил всяка керемида по покрива. Дори бе излял бетона на страничната алея.

Сега се чувстваше в безопасност в дома си, но никъде другаде. Не бе излизал от цели четири седмици от тази стая, освен до малката баня в съседство.

Лежеше на леглото часове наред, ръцете му горяха в черните кожени ръкавици, които не можеше и не би свалил, и се взираше в черно-белия телевизор пред себе си. Бе му позволил да оформя мечтите му чрез различните видеокасети, които обичаше, видеокасети с филми, които бе гледал преди години с майка си. За него те бяха «домашни филми», защото не само разказваха прекрасни истории за прекрасни хора, които бяха станали неговите герои и героини, но показваха и прекрасни къщи. В «Ребека»2 имаше Мандърлей. «Големите надежди» си имаха разрушеното имение на госпожица Хавишам. «Газлайт» имаше хубавата лондонска къща на площада. «Червените обувки» имаха имение на морето, където хубавата танцьорка отиде, за да чуе новината, че скоро ще стане примабалерина.

Да, домашни филми, филми за мечтите от детството, за герои, великолепни като къщите. Пиеше бира след бира и гледаше. Унасяше се в сън и се будеше. Ръцете вече определено го боляха в ръкавиците. Не отговаряше на телефона. Не отговаряше на позвъняванията на вратата. Леля Вивиан щеше да се погрижи.

От време на време тя влизаше в стаята му. Даваше му по още една бира или някаква храна. Но той рядко ядеше.

- Майкъл, моля те - казваше тя. И се усмихваше.

- По-късно, лельо Вив.

Не виждаше никого и не разговаряше с никого, освен с доктор Морис, но доктор Морис не можеше да му помогне. Приятелите му също не можеха. Пък и вече не искаха да говорят с него. Вече се бяха изморили да слушат как бил умрял за час, а после се върнал обратно. А той определено не искаше да разговаря със стотиците, които желаеха да видят демонстрация на психичната му сила.

Тази сила му бе омръзнала до смърт. Никой ли не разбираше това? Беше като салонен трик - да маха ръкавиците си, да докосва разни неща и да вижда някакъв прост, най-обикновен образ. «Ти си взел този молив от жена от офиса ти вчера. Тя се казва Герт» или «Този медальон си извадила сутринта и си решила да го носиш, но не си го искала наистина. Искала си да сложиш перлите, но не си успяла да ги откриеш».