Ан Райс - Полунощ

Лайтнър се оказа отличен слушател, реагираше деликатно, без да го прекъсва. Но лекарят не се почувства по-добре. Всъщност, когато приключи, се чувстваше като глупак. И докато гледаше как Лайтнър взима малкия диктофон и го прибира в куфарчето си, едва не поиска касетата.

Но точно Лайтнър наруши тишината и остави няколко банкноти върху сметката.

- Има нещо, което трябва да ви кажа - рече той. - Мисля, че ще ви успокои.

Възможно ли бе нещо да го успокои?

- Нали помните, че събирам истории за призраци.

- Да.

- Е, зная коя е тази стара къща в Ню Орлиънс. Виждал съм я. Записвал съм други истории на хора, видели мъжа, когото описвате.

Лекарят остана безмълвен. Думите бяха изречени с абсолютна убеденост. Всъщност бяха изречени с такъв авторитет и увереност, че той повярва на казаното без капка съмнение. За първи път огледа по-внимателно Лайтнър. Беше по-възрастен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Вероятно на шейсет и пет, дори на седемдесет. Лекарят отново се почувства някак пленен от излъчването му - беше така приветлив, така доверчив, така вдъхващ доверие.

- Други хора - прошепна той. - Сигурен ли сте?

- Чувал съм и различни описания, някои от тях много подобни на вашето. И ви казвам това, за да разберете, че не сте си го въобразили. Той не бива да измъчва повече съзнанието ви. И не сте можели да помогнете на Деидре Мейфеър, между другото. Карлота Мейфеър никога не би го позволила. Длъжен сте да забравите напълно тази история. И да спрете да се тревожите за това.

За миг лекарят почувства облекчение, сякаш се бе изповядал и свещеникът бе изрекъл думите: «Простено ти е». Но после го връхлетя пълното значение на откровеността на Лайтнър.

- Вие ги познавате! - прошепна той. Усети, че се изчервява. Тази жена бе негова пациентка. Бе внезапно и напълно объркан.

- Не, не ги познавам, но ги зная - отвърна Лайтнър. - И ще пазя историята ви в пълна тайна. Можете да сте сигурен в това. Помнете, не използвахме никакви имена при записа. Нито дори вашето и моето.

- И въпреки това трябва да ви помоля за касетата - рече лекарят разтревожен. - Аз наруших лекарската тайна. Нямах никаква представа, че вие знаете.

Лайтнър веднага извади малката касета и я сложи в ръката му. Изглеждаше напълно невъзмутим.

- Разбира се, заповядайте - рече той. - Разбирам.

Лекарят промърмори някаква благодарност, объркването му нарастваше. И все пак облекчението не бе изчезнало напълно. И други бяха виждали онова същество. Този мъж знаеше това. Не беше излъгал. Значи той самият бе с всичкия си. В него започна да изплува някаква горчивина, горчивина към шефовете му в Ню Орлиънс, към Карлота Мейфеър, към онази отвратителна госпожица Нанси…

- Важното сега е да не се тревожите повече за това - рече Лайтнър.

- Да - отвърна лекарят. - Ужасно е. Онази жена, лекарствата.

Не, недей дори да… Замълча, втренчи се в касетата, а после в празната чаша.

- А тя дали е…

- Все така е. Бях там миналата година. Госпожица Нанси почина, онази, която не харесвате особено. Госпожица Мили си отиде преди известно време. Понякога се чувам с хора от града и те твърдят, че Деидре си е все така.

Лекарят въздъхна.

- Да, вие наистина ги знаете… по имена.

- Да, затова ми повярвайте - рече Лайтнър, - като ви казвам, че и други са виждали същото. Не сте луд. И не трябва да се тормозите излишно за такива неща.

Лекарят бавно огледа отново Лайтнър. Той затваряше куфарчето си. Погледна самолетния си билет, като че ли остана доволен, и го пъхна в джоба на палтото си.

- Позволете ми да ви кажа още нещо - рече Лайтнър, - защото трябва да тръгвам за летището. Не разказвайте това на никого. Няма да ви повярват. Само онези, които са виждали подобни неща, вярват в тях. Трагично е, но е безусловно вярно.

- Да, зная - рече лекарят. Много му се искаше да попита, но не можеше. - А вие? - И замълча.

- Да, виждал съм го - каза Лайтнър. - Беше страшничко наистина. Точно както го описвате. - Стана да си тръгва.

- Но какво е той? Призрак? Дух?

- Не зная какво точно представлява. Всички разкази си приличат. Там нищо не се променя. Всичко си е същото, година след година. Но сега трябва да вървя. Още веднъж ви благодаря и ако някога пожелаете да поговорим отново, знаете как да ме намерите. Имате визитката ми. - Лайтнър протегна ръка. - Довиждане.

- Почакайте. А дъщерята, какво става с нея? Стажантката?

- А, тя сега е хирург - отвърна Лайтнър, като хвърли поглед на часовника си. - Неврохирург, мисля. Наскоро е взела последните изпити за правоспособност, нали така се наричат? Но аз всъщност не я познавам. Само чувам това-онова за нея. Пътищата ни никога не са се пресичали. - Той замълча и се усмихна набързо, някак формално. - Довиждане, докторе, благодаря ви отново.