Ан Райс - Полунощ

И все пак отиде. Сам на брега на океана в онзи мрачен, безцветен следобед със спомена за южните води, за спускането от хълма със стария пакард под напора на мекия гальовен южен вятър.

Не бе пуснал радиото, докато караше през града.

И затова не бе чул предупрежденията за силния прилив. Пък и какво, ако ги беше чул? Знаеше, че там е опасно. Всяка година на мястото загиваха хора - и местни, и туристи.

Може би трябваше да се замисли малко повече за това, когато излезе на скалите точно под ресторант «Скалната къща». Опасни, да, както винаги, и хлъзгави. Но не се страхуваше, че ще падне, не се страхуваше и от морето, не се страхуваше от нищо. Отново си мислеше за Юга, за летните вечери в Ню Орлиънс, когато цъфтеше жасминът. Мислеше си за аромата на лунничетата в двора на баба му.

Вълната трябва да го бе повалила в безсъзнание. Нямаше никакъв спомен как го залива. Само отчетливото усещане, че се издига нагоре, че вижда тялото си някъде там, подхвърляно от вълните, че вижда как хората махат и сочат и други, които се втурват в ресторанта да търсят помощ. Да, той знаеше какво правеха те, всички онези хора. Но не беше точно сякаш ги гледа отгоре. Беше сякаш знаеше всичко за тях. И колко щастлив се чувстваше там горе, в безопасност; без да можеше да обясни защо. Беше свободен, толкова свободен, че не разбираше тяхната тревога, защо се безпокояха толкова за подхвърляното от вълните тяло.

Тогава започна другата част. Сигурно тогава вече е бил наистина мъртъв. Всички онези прекрасни неща, които му се явиха, и другите мъртви бяха там, и той разбираше, разбираше и най-простите, и най-сложните неща, и защо трябва да се върне обратно; да, порталът, обещанието, внезапното безтегловно спускане обратно към тялото, проснато на палубата на яхтата, към тялото, което бе вече мъртво, удавено преди цял час, към болката. Върна се към живота с втренчен поглед, знаещ всичко, готов да стори точно каквото искаха от него. С цялото онова прекрасно знание!

В първите няколко секунди той отчаяно се опитваше да разкаже къде е бил и какво е видял, да разкаже за страхотното си дълго приключение. О, как се опитваше! Но всичко, което си спомняше сега, бе ужасната болка в гърдите, ръцете и краката и смътната фигура на жена до него. Крехко същество с бледо, деликатно лице. Косата и? бе скрита от тъмен каскет, за секунда очите и? проблеснаха като светлини в мрака пред него. Успокояваше го тихо, че ще се погрижат за него.

Бе невероятно тази малка жена да го е измъкнала от морето и да е изпомпала водата от дробовете му. Но в този момент той не разбираше, че тя е неговият спасител.

Някакви мъже го вдигнаха и го сложиха на носилка. Завързаха го за нея и болката го изпълни. Вятърът шибаше лицето му. Той не можеше да държи очите си отворени. Носилката се вдигна.

И след това объркването. Отново ли бе припаднал? Нима бе изпаднал в пълна забрава? Никой не можеше нито да потвърди, нито да отрече случилото се после. Бяха го изнесли на брега, където чакаха линейка и репортери. Спомняше си проблясъците на светкавиците, хората изричаха името му. И линейката, да, някой се опитваше да вкара игла във вената му. Май бе чул и гласа на леля Вив. Умоляваше ги да спрат. Той трябваше да седне. Не биваше да го овързват отново, не!

- Чакайте, господин Къри, чакайте. Ей, я ми помогнете с тоя човек! - Все пак го вързаха отново. Отнасяха се с него като със затворник. Той се бореше. Но без полза; бяха инжектирали нещо в ръката му, знаеше го. Виждаше как мракът се спуска.

И тогава те се върнаха, онези, които бе видял там, отвъд, отново му говореха.

- Разбирам - каза той. - Няма да позволя да се случи. Ще ида у дома. Зная къде е. Помня…

Когато се събуди, го заливаше ярка изкуствена светлина. Болнична стая. Беше овързан с кабели към някакви машини. Най-добрият му приятел, Джими Барнс, седеше до леглото му. Опита се да поговори с Джими, но тогава сестрите и докторите го наобиколиха.

Докосваха го, по ръцете, по краката, задаваха му въпроси. Но той не можеше да се концентрира достатъчно, за да им отговори. Непрестанно виждаше разни неща - мимолетни образи на медицински сестри, на санитари, на болнични коридори. Какво беше това? Знаеше името на лекаря - Ранди Морис - и как целува жена си, Дийни, преди да излезе от къщи. И какво? Тези образи буквално изникваха в главата му. Не можеше да ги спре. Беше като да си наполовина буден и наполовина заспал, трескав, тревожен.

Сви рамене и се опита да прочисти главата си.

- Чуйте ме - каза. - Опитвам се.