Ан Райс - Полунощ

Когато есента се превърна в зима, лекарят започна да сънува Деидре. В сънищата си я виждаше излекувана, жизнена, как върви бързо по улицата, а косата и? се развява от вятъра. От време на време, когато се събуждаше след такъв сън, той се чудеше дали бедната жена не е умряла. Това бе най-вероятното.

Когато пролетта настъпи и той бе изкарал вече цяла година в града, усети, че трябва да види къщата отново. Хвана трамвая по линията «Сейнт Чарлз» до Джаксън авеню и после продължи пеша, както правеше преди.

Всичко си беше съвсем същото - бодливата бугенвилия бе нацъфтяла над верандите, тревясалата градина бе осеяна с миниатюрни бели пеперуди, лантаната с нейните малки оранжеви цветчета напираше през черната метална ограда.

А Деидре седеше на люлеещия се стол на страничната веранда зад булото си от ръждясала мрежа.

И тогава го прониза силна болка. Не се бе чувствал толкова притеснен през целия си живот.

Някой трябва да направи нещо за тази жена.

Продължи безцелно напред, докато накрая не се озова на мръсната и шумна улица. Една занемарена квартална кръчма привлече погледа му. Влезе вътре, благодарен за ледения хлад от климатиците и относителната тишина, в която само неколцина старци разговаряха приглушено на бара. Взе си питие и се отправи към последната дървена маса в дъното на помещението.

Състоянието на Деидре Мейфеър го измъчваше. И загадката с привидението само влошаваше нещата. Замисли се и за дъщерята в Калифорния. Щеше ли да се осмели да и? се обади? Като лекар на лекар… Но той дори не знаеше името и?.

- Освен това нямаш право да се месиш - прошепна той. Отпи с наслада от студената бира. - Лашър - прошепна отново. Що за име бе това? Младата стажантка от Калифорния щеше да го помисли за откачен. Отпи още една голяма глътка.

Изведнъж му се стори, че в бара става по-топло. Сякаш някой бе отворил вратата и бе пуснал пустинен вятър. Дори старците, които разговаряха над бирите си, като че ли забелязаха това. Видя как един от тях избърса лицето си с мръсна кърпа, а после продължи спора си.

Тогава, щом вдигна очи от чашата си, лекарят видя точно пред себе си мистериозния мъж. Седеше до масата близо до вратата към улицата.

Същото восъчно лице, същите кафяви очи. Същите невзрачни дрехи от необичайна материя, така гладки, сякаш сияеха слабо, с приглушена светлина.

Въпреки че мъжете в съседство продължаваха разговора си, лекарят почувства същия силен ужас, който бе познал в тъмната спалня на Деидре Мейфеър.

Мъжът седеше съвършено неподвижно и се взираше в него. Деляха ги по-малко от двайсет крачки. Бялата дневна светлина от големите прозорци на бара падаше отчетливо на рамото му и осветяваше едната страна на лицето му.

Наистина бе там. Устата на лекаря се напълни със слюнка. Призляваше му. Бе на път да припадне. Щяха да си помислят, че е пиян. Само бог знае какво щеше да се случи - насили се да успокои ръката, с която държеше чашата. Опитваше се да не се паникьосва напълно, както в спалнята на Деидре.

И тогава, съвсем внезапно, мъжът сякаш потрепна, като прожектиран образ, после изчезна пред очите му. Студен полъх нахлу в бара.

Барманът се обърна, за да прихване една лекьосана салфетка да не отлети. Някъде се затръшна врата. Разговорът като че стана по-силен. Лекарят почувства как нещо в главата му започва леко да тупти.

- Полудявам… - прошепна.

Нямаше сила на земята, която да го принуди да мине отново покрай къщата на Деидре Мейфеър.

Но на следващата нощ, докато караше към дома покрай езерото, видя мъжа отново. Стоеше под една улична лампа близо до гробището на Канал булевард. Жълтата светлина се изливаше право върху него, пред тебеширенобялата стена на гробището.

Успя само да го мерне, но знаеше, че не му се е привидяло. Разтрепери се силно. За миг му се стори, че е забравил кой педал за какво е, но после натисна безразсъдно газта, като пълен глупак, сякаш непознатият щеше да хукне да го преследва. Не се почувства в безопасност, докато не затвори вратата на апартамента си.

Следващият петък видя мъжа на дневна светлина. Стоеше неподвижен на тревата на Джаксън Скуеър. Една минувачка се обърна да го погледне. Да, там, точно както преди! Лекарят хукна по улиците на Френския квартал. Намери такси пред входа на един хотел и каза на шофьора да го откара някъде далече оттук, просто да кара нанякъде, без значение къде.

Дните минаваха и лекарят вече не бе толкова изплашен, колкото ужасен. Не можеше нито да спи, нито да яде. Не можеше да се концентрира върху нищо. Постоянно се луташе в някакъв пълен мрак. Взираше се с тих гняв в стария психиатър всеки път щом го срещнеше.