Ан Райс - Полунощ

Как, за бога, можеше да обясни на това чудовищно нещо, че вече дори не се приближаваше до нещастната жена в люлеещия се стол? Вече не носеше игли, не даваше лекарства! Вече не съм враг, не разбираш ли!

Да потърси помощ или разбиране от някого беше риск за репутацията му, дори за цялото му бъдеще. Психиатър, полудял като пациентите си. Беше отчаян. Трябваше да избяга от това. Кой знае кога можеше да се появи отново? Ами ако станеше тук, в санаториума!

Накрая, един понеделник сутринта, нервите му съвсем се разклатиха, ръцете му трепереха и той се озова в кабинета на стария психиатър. Не беше решил какво ще му каже, знаеше само, че не може да издържа повече. И скоро откри, че трепери от тропическата жега, от главоболието и безсънните нощи, от нуждата възможно най-скоро да подаде оставката си.

Отпътува от Ню Орлиънс същия следобед.

Едва когато бе вече в безопасност, в кабинета на баща си в Портланд, Мейн, най-после разказа цялата история.

- В лицето му никога нямаше нищо заплашително - обясни той. - Напротив. Беше някак странно благо, като лицето на Христос на иконата в стаята и?. Просто се взираше в мен. Но не искаше да и? слагам инжекцията! Опитваше се да ме изплаши.

Баща му бе търпелив човек. Не отговори веднага. След малко заразказва за странните неща, на които бе станал свидетел през годините в психиатричните клиники - лекари, които сякаш били «заразени» с неврозите и психозите на своите пациенти. Бе виждал и лекар да изпада в кататония сред своите кататонични пациенти.

- Важното е, Лари, че трябва да си починеш - рече той. - Да позволиш на ефектите от цялата тази история да отшумят. И да не казваш никому за това.

Годините минаваха. Работата му в Мейн вървеше добре. Постепенно той изгради солидна частна практика, независимо от баща си.

А колкото до призрака - остави го зад гърба си, в Ню Орлиънс, заедно със спомена за Деидре Мейфеър, вечно седнала в онзи стол.

И все пак в него остана някакъв страх, че може по някое време да види отново онова нещо. Остана страхът, че щом се е случило веднъж, може да се случи отново, по съвършено различни причини. Бе изпитал истински ужас в онези влажни, мрачни дни в Ню Орлиънс и вече никога нямаше да може да гледа света със същите очи.

Сега, докато стоеше до прозореца в тъмната хотелска стая в Ню Йорк, осъзна, че всичко го връхлита отново. И както бе правил хиляди пъти преди, започна да анализира странната история. Търсеше скритото и? значение.

Наистина ли онова нещо го преследваше из Ню Орлиънс, или той просто не бе разбрал намеренията на мълчаливия призрак?

Може би не се беше опитвал да го изплаши. Може би всъщност го умоляваше да не забравя онази жена! Вероятно по някакъв начин то беше чудата проекция на отчаяните и? мисли, образ, изпратен от съзнание, което не познава други начини за общуване.

Но тази мисъл не го успокояваше. Твърде ужасно бе да си представи беззащитната жена, която изпраща зов за помощ чрез призрачния си пратеник, който, по причини, които той никога нямаше да узнае, не можеше да говори, а само се появяваше за кратко.

Но кой би могъл да разтълкува тези странни случки? Кой би посмял да твърди, че е бил прав?

Аарън Лайтнър, англичанинът, колекционерът на истории за призраци, който му бе дал визитка с думата «Таламаска»? Беше казал, че иска да помогне на удавника от Калифорния: «Може би той не знае, че това се е случвало и с други хора. Може би има нужда да чуе, че и други са се връщали от смъртта с подобни дарби».

Да, това би помогнало, нали? Да знаеш, че и други са виждали призраци?

Но не това бе най-лошото - да видиш призрак. Нещо много по-лошо от страха го връщаше отново на онази закрита с мрежи веранда, при бледата жена в люлеещия се стол. Това бе вината, вина, която трябваше да носи цял живот - че не се е опитал по-упорито да и? помогне, че така и не се бе обадил на дъщеря и?.

Зората тъкмо се пукваше над града. Той гледаше промяната в небето, слабото зарево по мръсните стени отсреща. Тогава отиде до гардероба и извади картичката на англичанина от джоба на палтото си.

ТАЛАМАСКА

«Ние наблюдаваме и винаги сме тук.»

Вдигна телефонната слушалка.

Разговаряха цял час, което го учуди, но всички подробности като че ли го връхлетяха отново. Нямаше нищо против малкия диктофон с примигващото миниатюрно червено око. Все пак не спомена никакви имена, нито адреси, нито дори дати. Ню Орлиънс, стара къща, само това. И говореше ли, говореше. Сега осъзна, че така и не бе докоснал закуската си, само отново и отново изпразваше чашата с кафе.