Ан Райс: Полунощ

Името на мъжа. Какво беше то? Знаеше го само преди миг, бе необикновено име - а, тогава ето какво значеше онази дума, всъщност вие сте доста красив. Но чакай. Случваше се отново. Нямаше да го позволи!

- Госпожице Нанси! - Стана от стола.

Пациентката му се взираше пред себе си, непроменена, а върху нощницата и? блещукаше тежкият смарагдов медальон. Целият свят се бе изпълнил със зелена светлина, с трептящи листа, с неясните очертания на бугенвилията.

- Да, жегата - прошепна той. - Дали и? сложих инжекцията? - Боже господи. Всъщност бе изпуснал спринцовката и тя се бе счупила.

- Повикахте ли ме, докторе? - попита госпожица Нанси. Стоеше на вратата на верандата и се взираше в него, като бършеше ръце в престилката си. Чернокожата сестра също бе тук и стоеше зад нея.

- Нищо, просто жегата - промърмори той. - Изпуснах спринцовката. Но имам друга, разбира се.

Как само го гледаха, как се взираха в него. Мислите, че и аз полудявам, нали?

Следващият петък следобед отново видя мъжа.

Лекарят беше закъснял, имаше спешен случай в клиниката. Бързаше по Първа улица, вече почти се здрачаваше. Не искаше да ги безпокои на вечеря. Вече почти тичаше, когато стигна до портата.

Мъжът стоеше в сенките на отворената предна врата. Гледаше към него, скръстил ръце, облегнал рамо на колоната, очите му бяха тъмни и някак разширени, сякаш бе потънал в размисъл. Висок, слаб, красиво облечен.

- А, ето ви и вас - рече на висок глас лекарят. Заля го облекчение. Изкачи стълбите с протегната за поздрав ръка. - Аз съм доктор Петрие, приятно ми е да се запознаем.

И как можеше да го опише? Там просто нямаше никакъв мъж.

- Сега вече съм сигурен! - рече той на госпожица Карл в кухнята. - Видях го на верандата, но той просто изчезна пред очите ми.

- Е, и какво ни влиза на нас в работата онова, което сте видели, докторе? - отвърна тя. Доста странен отговор. Доста твърда дама, няма що. Въпреки възрастта и? в нея нямаше никаква слабост. Стоеше много изправена в тъмносиния си габардинен костюм и се взираше в него през очилата с телени рамки, а устата и? се бе превърнала в тънка резка.

- Госпожице Карл, аз видях онзи мъж с моята пациентка. А тя, както всички знаем, е безпомощна жена. Ако някакъв непознат идва и си отива без разрешение…

Но думите му не бяха важни. Тя или не му вярваше, или не я беше грижа. А госпожица Нанси, седнала до масата, дори не вдигна очи от чинията, по която стържеше с вилицата. Но изражението на госпожица Мили, о, това бе вече нещо - старата госпожица Мили бе явно притеснена, очите и? се стрелкаха от Карл към него и обратно.

Какво домакинство само!

Той се качи вбесен в малкия прашен асансьор и натисна черния бутон на месинговата плочка.

Кадифените завеси бяха дръпнати и в спалнята бе почти тъмно, малките свещи блещукаха в червените си стъкла. Сянката на Девата подскачаше по стената. Той не намери веднага ключа за осветлението. И когато най-после успя, в лампата до леглото светна само една-единствена малка крушка. Отворената кутия за бижута бе точно до нея. Колко ефектно.

Когато видя жената да лежи там с отворени очи, почувства как гърлото му се свива. Черната и? коса бе пръсната по лекьосаната възглавница. По страните и? имаше непозната руменина.

Не помръднаха ли устните и??

- Лашър…

Шепот. Какво каза? Чакай, не каза ли «Лашър»? Името, което бе издълбано на дървото и изписано на прашната маса в трапезарията. А и беше чувал някой да го произнася някъде… Ето как разбра, че това е името. То изпрати ледени тръпки по гърба и врата му. Кататоничната му пациентка наистина бе проговорила. Но не, сигурно си въобразяваше. Просто му се искаше да се случи някаква чудодейна промяна в състоянието и?. Тя лежеше в транс, както винаги. Това количество торазин бе достатъчно да убие някой друг…

Той остави чантата си на леглото. Напълни внимателно спринцовката, като отново си мислеше какво ли ще стане, ако не го направи, ако намали дозата наполовина, или на четвъртина, или пък ако изобщо спре лекарството, седне до нея и просто гледа какво ще стане. Видя се как внезапно я вдига и я изнася от къщата. Видя се как я разхожда с кола из околностите. Вървяха хванати за ръка по пътеката през тревата, докато стигнаха стръмния бряг на реката. И там тя се усмихна, вятърът развяваше косата и?.

Що за глупости. Вече бе шест и половина и беше закъснял с инжекцията. А и спринцовката бе пълна.

Внезапно нещо го блъсна. Беше сигурен в това, макар че не можеше да каже как точно стана. Падна на пода, краката му омекнаха и спринцовката отлетя.