Ан Райс - Полунощ

Всъщност умът и? отново прибягна към науката - тя знаеше, че това е силата и? - но все пак не успя да преодолее паниката, ужасното чувство на безпомощност, което я бе завладяло и още не искаше да си отиде, което я караше да се страхува в собствения си дом, където никога не се бе страхувала от нищо.

А дали вятърът и дъждът бяха част от това, зачуди се. Със сигурност не си ги беше въобразила. И най-вече, защо това същество се бе явило точно на нея?

- Майкъл - прошепна Роуан. Името се отрони от устните и? като молитва. После се изсмя тихичко. - Май и аз ги видях.

Стана и започна бавно да обикаля къщата с равномерна крачка, като святкаше всички лампи.

- Е, добре - каза тя спокойно. - Ако се върнеш, искам да е съвсем светло. Боже, нима не е абсурд? Нещо, което може да развълнува водите на залива Ричардсън, съвсем лесно ще завърти и един ключ за осветлението.

Но тя искаше да е светло. Беше изплашена. Отиде в спалнята, заключи вратата след себе си, заключи и вратата на дрешника, а после и вратата на банята, и легна, като натрупа възглавниците под главата си и остави пистолета наблизо.

Запали цигара, въпреки че мразеше да пуши в леглото, и изключи миниатюрните червени светлинки на алармата за дим.

«Призрак беше», помисли. «Представете си само, видях призрак. Никога не съм вярвала в тях, но видях призрак. Няма какво друго да е. Няма какво друго. Но защо ще се явява на мен?» И пред очите и? отново изникна умолителното му изражение и цялото преживяване се върна при нея с ужасна яснота.

Изведнъж се почувства много нещастна, че не може да се свърже с Майкъл, защото Майкъл беше единственият човек на този свят, който може би щеше да повярва на случилото се и единственият, на когото тя можеше да се довери.

Всъщност беше развълнувана; странно, но се чувстваше също както в нощта, когато бе спасила живота му. Случи ми се нещо ужасно и страховито. Искаше да го сподели с някого. Лежеше с широко отворени, втренчени в ярката жълта лампа на спалнята очи и мислеше: «Защо се яви на мен?».

Толкова странен бе начинът, по който създанието бе прекосило пристана и се бе вгледало в нея през стъклото.

- Като че аз бях странната.

Вълнението и? не угасваше, но изгревът на слънцето и? донесе огромно облекчение. Рано или късно Майкъл щеше да се събуди от пиянския си сън. Щеше да види, че лампичката за съобщения на телефона му свети, и със сигурност щеше да се обади.

- Ето, отново искам нещо от него, обаждам му се, без да знам какво става там, нуждая се от него…

Тя се унесе, в топлата сладка сигурност на слънчевата светлина, която се изливаше през стъклото, сгушена в топлите възглавници, увита в завивката от съшити шарени парчета плат. Мислеше за него, за тъмния мъх по ръцете му, за големите му очи, взрени в нея през очилата. И вече погълната от съня си помисли: «Дали този призрак има нещо общо с него?».

Виденията. Искаше да каже: «Майкъл, това има ли нещо общо с виденията?». После сънят някак се изроди в абсурд и тя се събуди, съпротивляваща се на гротескността и нереалността както винаги. По-добре да е будна, да мисли - Слатъри щеше да я замести и дори Ели да съществува някъде там, сигурно изобщо не се интересува дали Роуан се е върнала в Ню Орлиънс, трябва да е така, нали? Защото там отвъд сигурно е несравнимо по-добре; и отново потъна в безпаметен сън.

Девет

Майкъл се събуди внезапно, жаден и горещ под завивките, макар че в стаята бе доста хладно. Беше с шорти и с риза - ръкавите не бяха разкопчани, яката не беше свалена. Носеше и ръкавиците.

В края на малкия, застлан с пътека коридор, се виждаше слаба светлинка.

Над мекото всеобхватно жужене на климатика се дочуваше и някакъв шум, като от хартия.

«Мили боже, къде съм?» - помисли си Майкъл. Седна. В края на малкия коридор имаше нещо като салон, а в него пиано от бяло, лъскаво дърво, зад което се виждаха диплите на драперия на цветя. Трябваше да е апартаментът му в хотел «Пончартрейн».

Нямаше спомен да е идвал тук. И в същия миг се вбеси на себе си, задето се бе напил толкова. После еуфорията от предната вечер се върна, върна се и образът на къщата на Първа улица под виолетовото небе.

«Аз съм в Ню Орлиънс», помисли той. И усети прилив на щастие, който разсея цялото му объркване и вина.

- Аз съм у дома - прошепна. - Каквото и да съм направил, аз съм у дома.

Но как бе успял да се добере до хотела? И кой беше в салона? Англичанинът. Последният му ясен спомен беше, че говори с него пред къщата на Първа улица. А след това си спомни и друго: отново видя тъмнокосия мъж зад черната метална ограда, който се взираше надолу към него. Видя искрящите очи само на няколко крачки от себе си и странно бледото и безстрастно лице. Обзе го някакво особено чувство. Не беше точно страх. Беше нещо по-дълбоко. Тялото му се напрегна, като при опасност.