Ан Райс - Полунощ

Как бе възможно този мъж почти да не се е променил за толкова години? Как бе възможно преди миг да е там, а в следващия вече да го няма?

Струваше му се, че знае отговорите на тези въпроси, че винаги е знаел, че този мъж не е обикновен. Но внезапната поява на една толкова чужда мисъл почти го накара да се разсмее.

- Откачаш, мой човек - прошепна той.

Сега обаче трябваше да се вземе в ръце, на това странно място, и да разбере какво иска онзи англичанин.

Бързо огледа стаята. Да, това беше старият хотел. Почувства някаква сигурност, когато видя леко избелелия килим, боядисания климатик под прозорците и тежкия старомоден телефон на малкото резбовано писалище. Лампичката за съобщения мигаше в мрака.

Вратата на банята беше отворена и разкриваше малко от белите плочки.

Вляво от него беше дрешникът и отвореният му куфар, и - чудо на чудесата - на масичката до леглото имаше кофичка с лед, покрита с миниатюрни капчици влага - а в леда лежаха три дълги кутии «Милърс».

- Боже, това е самото съвършенство!

Свали дясната си ръкавица и докосна една от кутиите. Проблесна образ на униформен сервитьор - същата стара вбесяваща и ненужна информация. Сложи си пак ръкавицата и отвори бирата. Изпи половината на големи глътки. После стана, отиде в банята и се изпика.

Дори в меката утринна светлина, която проникваше през летвите на капаците, успя да види, че комплектът му за бръснене е подреден на мраморната масичка. Взе четката за зъби и пастата и се изми.

Сега се чувстваше малко по-добре, главоболието като че поотслабна, отвратителното настроение също. Среса се, изпи остатъка от бирата и се почувства почти нормално.

Смени си ризата и обу панталоните. Взе още една бира от кофичката с лед, прекоси коридорчето и влезе в огромна, елегантно обзаведена стая.

Въпреки множеството кадифени канапета и столове, англичанинът седеше на малка дървена табуретка. Беше приведен над цял куп папки от кафяв картон и изписани на машина страници. Беше строен мъж, с осеяно с бръчки лице и разкошна бяла коса. Носеше сиво кадифено домашно сако с колан на кръста и сиви панталони от туид. Гледаше Майкъл със съвършено приятелско и мило изражение. Стана от мястото си.

- По-добре ли сте, господин Къри? - попита. Имаше един от онези изразителни английски гласове, които сякаш придаваха ново значение и на най-простите думи и те караха да си мислиш, че досега никой не ги е произнасял правилно. Очите му бяха малки и искрящо сини.

- Кой сте вие? - попита Майкъл. Англичанинът се приближи и протегна ръка. Майкъл не я пое, макар че не му се искаше да е толкова груб с човек, който изглежда така приятелски настроен, искрен и дори мил. Отпи още веднъж от бирата.

- Казвам се Аарън Лайтнър - каза англичанинът. - Дойдох от Лондон да се срещна с вас. - Съобщи го някак меко, ненатрапчиво. - Защото искам да поговорим, господин Къри - продължи мъжът внимателно, почти почтително. - Искам го толкова много, че съм готов да изтърпя всякакви неудобства и безпокойства. Затова и рискувах да си спечеля вашия гняв. Много съжалявам за това, наистина. Исках само да ви помогна, да ви доведа тук и позволете ми да отбележа, че вие бяхте напълно отзивчив.

- Нима? - Майкъл усети, че се наежва. И все пак този тип бе същински чаровник, трябваше да му го признае. Но още един поглед към папките, пръснати по масата, върна гнева му. За петдесет долара, а може би и по-малко, шофьорът на таксито щеше да му помогне и освен това сега нямаше да кисне тук.

- Съвсем вярно - каза Лайтнър тихо, някак кротко. - И вероятно аз трябваше да се оттегля в собствения си апартамент горе, но не бях сигурен дали не сте болен и, честно казано, се безпокоях.

Майкъл не отвърна нищо. Беше съвсем наясно, че човекът току-що бе прочел мислите му.

- Е, определено привлякохте вниманието ми с този малък трик - каза той. И си помисли: «Можеш ли да го направиш отново?».

- Да, ако желаете - каза англичанинът. - Човек с вашия тип мислене, за нещастие, може твърде лесно да бъде прочетен. Вашата повишена сензитивност работи и в двете посоки, опасявам се. Но аз мога да ви покажа как да криете мислите си, как да издигате параван пред тях, ако пожелаете. От друга страна, това едва ли ще е нужно, защото наоколо няма много хора като мен.

Майкъл се усмихна въпреки волята си. Всичко това бе изречено с такава любезна смиреност, че той бе абсолютно победен и определено разколебан. Човекът изглеждаше напълно честен. Всъщност единственото емоционално впечатление, което получаваше от него, беше за доброта и това донякъде го изненадваше.