Ан Райс - Полунощ

Сега и? хрумна, че всъщност бе изоставила Майкъл два пъти - веднъж, когато го бе предала твърде бързо и твърде лесно на бреговата охрана, и тази сутрин, когато го пусна да замине за Ню Орлиънс сам.

Разбира се, никой не очакваше да тръгне с него. Но и никой не знаеше какво изпитва към Майкъл, нито какво Майкъл изпитва към нея.

А колкото до виденията му, тя бе мислила за тях надълго и нашироко и не бе стигнала до никакво заключение, освен че може би не се дължат на физиологична причина. Тяхната подробност - тяхната особеност - я стряскаше и някак я плашеше. И все онова усещане, че наивността на Майкъл е опасна, че е свързана изобщо с отношението му за злото. Той разбираше повече доброто.

Но защо, когато пътуваха насам от Сан Франциско, и? бе задал онзи странен въпрос: дали не се опитваше да я предупреди за нещо?

Беше видял смъртта на Греъм, когато докосна ръката и?, защото тя мислеше за нея. И това я измъчваше. Но как би могъл Майкъл да сметне това за нарочно предупреждение? Дали не бе усетил нещо, за което тя нямаше и представа?

Колкото по-дълго стоеше на слънцето, толкова повече установяваше, че не може да мисли ясно и че копнежът и? по него е станал непоносим, вече достигаше точката на страданието.

Тръгна по стълбата към стаята си. Тъкмо пристъпи под душа, когато се сети нещо. Напълно бе забравила да използва контрацептиви с Майкъл. Не за първи път бе проявявала подобна глупост, но все пак не се бе случвало от много години.

Но вече беше сторено, нали така? Завъртя крана и пристъпи назад към плочките, като остави водата да я облива. Представи си, че има дете от него. Но това беше откачено. Тя не искаше деца. Никога не бе искала деца. Отново си спомни за ембриона в лабораторията, омотан с всичките онези жици и тръби. Не, нейната съдба бе да спасява живот, не да го създава. Какво значеше това? Сега щеше да се тревожи седмица-две; после щеше да разбере, че не е бременна, и всичко щеше да е наред.

Когато излезе от банята, толкова и? се спеше, че едва осъзнаваше какво върши. Откри ризата на Майкъл захвърлена на леглото, онази, която бе свалил през нощта. Синя работна риза, но колосана и изгладена като официална. Това и? хареса. Сгъна я грижливо и легна, като я притискаше в ръцете си - сякаш беше дете, гушнало любимото си одеялце или плюшена играчка.

Спа шест часа.

Когато се събуди, знаеше, че вече не може да остане сама в тази къща. Като че Майкъл бе оставил топлия си отпечатък върху всичко. Чуваше тембъра на гласа му, смеха му, виждаше огромните му сини очи, които се взират сериозно в нея през очилата с рогови рамки, усещаше облечените му в ръкавици пръсти да докосват зърната и?, бузата и?.

Беше твърде рано да очаква да се обади и сега къщата изглеждаше още по-празна след присъствието на неговата топлина.

Веднага се обади в болницата. Разбира се, имаха нужда от нея. Все пак беше събота вечер в Сан Франциско. Спешното на Общинската болница бе вече препълнено. Жертви прииждаха в центъра по травматология на Университетската от някаква верижна катастрофа на Магистрала 101, а в Мисионерската имаше няколко простреляни.

Още щом пристигна, в хирургията я чакаше пациент, интубиран и анестезиран - жертва на опит за убийство с брадва, който беше изгубил много кръв. Стажантът бързо четеше анамнезата, докато Роуан си миеше ръцете. Доктор Симънс вече бе отворил черепа. Още щом влезе в леденостудената операционна, Роуан видя, че той я посреща с облекчение.

Огледа добре присъстващите, докато протягаше ръце да и? облекат стерилната зелена престилка и да и? сложат латексовите ръкавици. Две от най-добрите сестри на смяна; на единия стажант му призлява; другият изглежда много развълнуван от случващото се; анестезиологът не и? беше любимец, но го биваше. Доктор Симънс вече бе свършил доста добра работа.

А ето го и пациентът, анонимния пациент, повдигнат до нещо като седнало положение, с наведена глава и отворен череп. Лицето и крайниците му бяха напълно скрити под множество слоеве зелена памучна тъкан, освен двата голи, безпомощни крака.

Тя тръгна към главата на масата, към отпуснатото тяло, като кимна на думите на анестезиолога. После натисна с десния си крак педала, който настройваше огромния двоен хирургически микроскоп, фокусира го върху открития мозък, чиято тъкан бе разделена от блестящи метални щипки.

- Боже, що за ужасна бъркотия - прошепна.

Тих, деликатен смях.

- Тя знаеше, че ще дойдете, доктор Мейфеър - обади се по-възрастната от сестрите, - затова каза на мъжа си да продължава и да я халоса още веднъж с брадвата.