Ан Райс - Полунощ

Не, не може да бъде. В същия този миг осъзна, че това са само свещи. Потрепващото пламъче не се разрастваше и той се учуди защо човекът в къщата си свети така.

Градината сякаш се сгъстяваше и затваряше в мрака. Той трябваше да се съвземе, ако искаше да мине покрай оградата и да погледне и отзад, към страничния двор. Искаше да го направи, но високият северен прозорец го задържаше. Сега видя по дантелените завеси да се движи сянка на жена. И дори през тях успя да различи мръсните тапети на цветя в горния ъгъл на стената.

Внезапно погледна към краката си. Бирата бе паднала от ръката му и се пенеше в канавката. «Пиян съм», помисли си той. «Прекалено пиян съм. Ти си идиот, Майкъл.» Но това нямаше значение. Напротив, така се чувстваше някак по-могъщ, прекоси отривисто улицата с тежки и неравни стъпки и се озова пред портата.

Провря пръсти през желязната плетеница на оградата, взираше се в праха и наносите по олющените дъски на предната веранда. Камелиите бяха израснали като дървета, които надвисваха над перилата. Каменната пътека бе покрита с листа. Той промуши крак през металната ограда. Беше лесно да я прескочи.

- Хей, приятел!

Изумен, Майкъл се обърна и видя, че таксиметровият шофьор е до него. Беше много нисък. Дребен човечец с голям нос, очите му се губеха в сянката на бейзболната шапка, приличаше на превъзбуден горски трол.

- Какво се опитваш да правиш? Да не си си изгубил ключа?

- Не живея тук - отвърна Майкъл. - Нямам ключ. - И внезапно се разсмя на абсурдността на ситуацията. Чувстваше се замаян. Сладкият ветрец, който идваше откъм реката, бе прекрасен и тъмната къща бе точно отпред, почти на ръка разстояние.

- Хайде, нека те откарам в хотела, нали каза «Пончартрейн»? Нали така? Ще ти помогна да се качиш до стаята си.

- Не още - каза Майкъл, - само минутка. - Обърна се и тръгна надолу по улицата, внезапно объркан от потрошените и неравни, напълно лилави камъни, точно както ги помнеше. Нима нищо тук не беше избледняло? Избърса лицето си. Сълзи. Обърна се и погледна към страничния двор.

Миртовите дървета бяха пораснали неимоверно. Бледите им восъчни дънери бяха доста дебели. Огромната морава, която той помнеше, бе цялата в плевели, а старият чемшир бе расъл свободно и без поддръжка. И все пак беше прекрасно. Майкъл обичаше дори старите дървени решетки отзад, наклонени под тежкото бреме на преплетените увивни растения.

«И точно тук стоеше онзи мъж», помисли си той, когато успя да различи далечното миртово дърво, онова, което се издигаше високо над стената на съседната къща.

- Къде си? - прошепна. Виденията отново надвиснаха плътно над него. Почувства, че полита към оградата и чу стона на железните и? сухожилия. Някакъв тих шум се чу от зеленината встрани, точно вдясно от него. Той се обърна, зърна движение в листата. Цветовете на камелията падаха по меката земя. Майкъл коленичи, посегна през оградата и взе едно от тях - червено и прекършено. Говореше ли му нещо таксиметровият шофьор?

- Всичко е наред, приятел - каза Майкъл, вгледан в цветчето в ръката си, опитваше се да го види по-добре в мрака. Дали не бе мярнал проблясък на черна обувка точно пред себе си, отвъд оградата? И отново шумоленето. Боже, той се взираше в мъжки крак. Някой стоеше само на инч пред него. Изгуби равновесие, щом погледна нагоре, и когато коленете му се удариха в плочите, видя някаква фигура да се извисява над него, да се взира в него през оградата, а в очите и? се отразяваше само искрица светлина. Непознатият първо изглеждаше като замръзнал, с разширени очи, втренчени в Майкъл с тревога и напрегнатост. После мъжът протегна ръка - бяло петно в тъмното. Майкъл пристъпи назад по плочите, в него се бе надигнала инстинктивна и някак необорима тревога. Но сега, щом се вгледа в избуялата зеленина, разбра, че там няма никого.

Празнотата бе така ужасяващо внезапна, както и изчезналата фигура.

- Боже, помогни ми - прошепна Майкъл. Сърцето му биеше силно в гърдите. Не можеше да се изправи. Шофьорът на таксито го дръпна за ръката.

- Хайде, синко, преди да е минала патрулката!

Беше издърпан и със силно олюляване стана на крака.

- Видя ли го? - прошепна. - Всемогъщи боже, това беше същият мъж! - Взря се в шофьора. - Казвам ти, беше същият мъж.

- Аз пък ти казвам, синко, че трябва да те закарам в хотела. Това е Гардън Дистрикт, момче, забрави ли? Не можеш да бродиш наквасен тук!

Майкъл отново залитна. Тежко запристъпва назад от камъните към тревата, после се обърна, посегна да се хване за дървото, но там нямаше дърво. И шофьорът отново го прихвана. После го задържа още един чифт ръце. Майкъл се извъртя. Ако беше мъжът, сигурно щеше да се разкрещи като откачен.