Ан Райс - Полунощ 2

Е, как ти се струва това, Лашър?

За нея парите не бяха никаква мистерия. Не се страхуваше от завещанието, въпреки че можеше да си представи свързаните с него проблеми. Никога не беше държала на парите така, както на анатомията, микрохирургията, биофизиката и неврохимията. Но те не бяха никаква мистерия за нея. Завещанието можеше да бъде управлявано, като всяко друго нещо… и превърнато в болници, клиники, лаборатории… в спасени животи.

Само да можеше да прогони спомена за мъртвата старица. Тя беше нейният призрак, не онези, които бе видял Майкъл. Не можеше да понесе мисълта за страданието му. Сякаш всичко, което обичаше в този мъж, умираше в самата му душа. Щеше да пропъди всички демони на света от него, само да знаеше как.

Но старицата. Старицата още лежеше в плетения стол, сякаш никога не я бяха вдигали от него. Миризмата и? беше по-ужасна от вонята на бурканите, защото това беше убийството на Роуан. Перфектното престъпление.

Тази миризма се просмукваше в къщата; в цялата история. Просмукваше се и в мечтата и? за болници и клиники. А Роуан чакаше на вратата.

Искаме да влезем, Карлота. Искам си къщата и семейството. Бурканите са разбити и гадостите в тях вече ги няма. В ръцете си държа цялата история, сияеща като скъпоценен камък. Ще изкупя всички страдания. Просто ме пусни вътре и ще спечеля битката.

Защо не бяха приятелки? Роуан изпитваше единствено презрение към злия, злостен глас, който бе прошепнал прокобата над Майкъл от съдържанието на счупените буркани.

Призракът също знаеше, че тя го ненавижда. Да, ненавиждаше го, когато си спомнеше как я беше докосвал.

Вчера, докато беше сама, преди Майкъл да дойде, тя чакаше Лашър, вслушваше се във всяко проскърцване, в шепота на старите стени.

Ако си мислиш, че можеш да ме изплашиш, много се лъжеш. Не ме е страх от теб. Да, тайнствен си, а аз съм любопитна, но мисля като учен, имам хладен ум. Много хладен. А ти заставаш между мен и онова, което най-много обичам на тоя свят.

Трябваше да разбие бурканите още преди това. Не биваше да кара Майкъл да сваля ръкавиците, не, нямаше да го прави отново. Майкъл нямаше да издържи. Та той едва се справяше със спомена за виденията си. Страдаше, а тя се измъчваше до смърт да го гледа такъв.

Беше ги срещнало удавянето, не тези мистериозни сили, витаещи из къщата. Гласове, които излизат от устите на мъртви глави. Призраци в тафта. Неговата и нейната сила бяха станали причината за тяхната любов, а бъдещето им беше в тази къща, с това семейство, със завещанието, с което можеха да се постигнат чудеса в медицината, да се спасят хиляди, милиони животи.

Можеха ли да се сравнят всички зловещи легенди за призраци на тоя свят със сияещите перспективи, с откритите възможности? Видя в съня си нови, огромни сгради. А думите на историята гъмжаха в главата и?. Не, не искаше да убива Карлота. Това беше ужасна, кошмарна загуба на контрол…

В шест часа пристигна закуската, а с нея и сутрешният вестник.

«Скелет, открит в прочута къща в Гардън Дистрикт.»

Е, това беше неизбежно. Райън се бе опитал да я предупреди, че няма да могат да го потулят. Тя се зачете, статията приличаше на готическа приказка, разказана в доста старомоден журналистически стил.

Та кой можеше да отрече, че къщата на Мейфеър винаги е била свързвана с някаква трагедия? Или че единственият човек, който е можел да хвърли светлина върху смъртта на Стюарт Таунсенд, се оказва Карлота Мейфеър, починала в нощта, когато са открити останките?

Останалото приличаше на елегия за Карлота, която изпълни Роуан с хлад и вина.

Със сигурност някой от хората на Таламаска сега изрязваше тази статия. Вероятно Аарън също я четеше в апартамента си на горния етаж. Какво ли щеше да напише в досието? Мисълта за досието някак си я успокои.

Всъщност беше доста по-спокойна, отколкото подобаваше при подобни обстоятелства. Защото каквото и да се случваше, тя беше Мейфеър, и нейните тайни скърби бяха преплетени с по-стари и по-объркани трагедии.

Дори вчерашните събития, когато Майкъл бе разбил бурканите, не бяха толкова страшни за нея, защото тя имаше него, имаше Аарън, имаше братовчедите си. Не беше сама. Дори след като бе убила Карлота, не се чувстваше сама.

Остана дълго на мястото си, след като прочете статията. Бе сключила ръце върху вестника. Отвън валеше същински порой. Закуската на масата вече бе изстинала.

Тя трябваше да поскърби в тишина за старицата. Трябваше да остави нещастието да се съсири в душата и?. Нека почива в мир.