Ролинс, Джеймс - Олтарът на рая

Той изглеждаше готов да възрази, но тя бе твърдо решена да не отстъпва - и имаше основания да се гордее с това.

- Познавам поведението на големите котки по-добре от всеки южно от линията Мейсън - Диксън. - Погледна го право в очите. - Знанията ми могат да спасят нечий живот. Знаеш го. Или запазването на мъжкото ти его си заслужава смъртта на някого?

Знаеше, че последните й думи не са справедливи. Гневът й беше взел връх. Но преди да успее да поправи грешката си, Джак се извърна и подхвърли през рамо:

- Бъди готова привечер. - И се отдалечи.

7.

Лорна стоеше в изолационното на ветеринарната лечебница в ЦИЗВО.

Отново имаше електричество и лампите ярко осветяваха стоманените клетки, наредени една върху друга покрай стената. Отделението беше изцяло опразнено, за да се поставят под карантина спасените от траулера животни.

„Само пет оцелели... плюс единадесетте яйца на питона“.

Облечена в медицинска престилка, тя държеше ягуарчето в свитата си ръка и го хранеше с мляко. То сучеше и дъвчеше гумения биберон със затворени очи. Всеки път, когато го побутваше по-силно, се чуваше тихо ръмжене. Гладно мъниче. Това беше третата му бутилка, откакто го бяха докарали преди шест часа.

Беше прекарала повечето от времето тук и бе радостна, че го направи. След цялата смърт оставането с животните, работата по настаняването, прегледите и храненето бяха като балсам за нея. Както винаги, отново се чувстваше уютно и намираше утеха в грижата за пациентите си.

Като учен разбираше защо е така. Имаше хиляди изследвания върху връзката между човек и животно - как гледането на котка понижава кръвното налягане, как кучетата помагат на болните на легло да се почувстват по-добре. Никой не можеше да обясни тази връзка, но въпреки това тя си оставаше съвсем реална и измерима.

За Лорна обаче тя бе още по-дълбока. Когато се намираше сред животни, тя се чувстваше по-пълна, по-жива. Сякаш дори сетивата й се изостряха - долавяше млечния дъх на кутрето, грапавия котешки език по дланта си, тихото ръмжене на уплашено куче, което се усещаше повече на допир, отколкото можеше да се чуе. Това беше така още от детството й. Още в трети клас беше решила, че иска да стане ветеринар. И с времето, докато колегите й се пресищаха, тази нейна връзка само се засилваше.

Без да престава да храни малкото, Лорна тръгна покрай клетките. Двете съединени маймуни заемаха тази в средата. Бяха се притиснали една в друга и спяха, настанени в топла купчина кърпи. Тя погледна малките бели превръзки над лактите им на местата, където им бяха взели кръв и им вливаха течности, за да ги хидратират. В металната чиния в ъгъла имаше храна за маймуни и пресни банани.

Лорна вече беше прочела медицинския им картон, закачен под клетката. В биохимията и кръвната им картина нямаше нищо необичайно. Слаба анемия и повишено ниво на чернодробните ензими, най-вероятно от дългото недохранване. Но въпреки ужаса от новата обстановка двойката се беше нахранила добре след първоначалните прегледи.

Забеляза, че някой вече е попълнил графата с имената на пациентите. Хюи и Дюи.

Усмихна се. Дотук с професионалната безпристрастност. Но нямаше повод за сърдене. Самата тя люлееше ягуарчето в ръцете си като бебе. Беше го кръстила Багира на името на пантерата от „Книга за джунглата“ на Киплинг.

Но въпреки ласкавите имена Центърът трябваше да разреши загадката около тези животни. Някой беше положил доста усилия, за да получи тази странна пратка. За прикриването й бе пролята кръв. Но защо и с каква цел? И още по-важно - кои бяха тези хора?

Усещаше, че отговорите се крият в тези същества.

Всяко животно вече бе минало на подробен преглед, включително на ядреномагнитен резонанс. Данните от сканирането все още се обработваха от новата компютърно моделираща програма, която използваше данните, за да състави триизмерно изображение на всички вътрешни органи. Лорна с тревога и нетърпение очакваше да види резултатите.

„Какви ли други генетични аномалии ще се открият?“

В дъното на отделението в постлана със сено кошара беше агнето, новородено женско. Лежеше на сеното и изглеждаше окаяно без майка си. Големите му кафяви очи се взираха в Лорна, докато тя минаваше покрай него. Тя го огледа обезпокоено. Досега беше отказало да се храни от бутилка.

Докато мислеше по какъв начин да го накара да суче, висок раздразнен крясък привлече вниманието й към следващия пациент и тя се обърна към последния оцелял от траулера. Специалист орнитолог от екипа беше решил, че птицата е мъжки африкански сив папагал, който се среща в джунглите на Западна и Централна Африка, макар че идентифицирането съвсем не беше сигурно при отсъствието на пера или пух. Определянето беше направено въз основа на характерния бял ирис на птицата. На фона на черните зеници и сиво-зелената кожа очите бяха изключително изразителни.