Джеймс Роллинс - Олтарът на Рая

Никога не съм бил последовател на принципа „пиши за онова, което познаваш“. Къде е веселбата в подобно нещо? Все пак, бидейки ветеринар, винаги съм искал да създам книга с ветеринарен елемент. Но дори и в този случай старият принцип не е в сила. Наложи ми се да се опра на помощта на мнозина, за да дам живот на тази история. Както винаги, на първо място трябва да благодаря на моята група критици — Пени Хил, Джуди Прей, Дейв Мъри, Каролин Уилямс, Крис Кроув, Лий Гарет, Джейн О’Рива, Сали Барнс, Дени Грейсън, Ленърд Литъл, Кати Л’Еклуз, Скот Смит, Крис Смит и Уил Мъри. Огромни благодарности и на Стив Прей за неоценимата му помощ с картите. Извън тази група ще спомена Каролин Макрей и Дейвид Силвиън, които държаха живота настрана, за да мога да пиша. На д-р Скот Браун дължа някои от медицинските детайли, Чери Макартър също продължава да бъде същински извор на информация (включително и на статията за змията, излюпила се с крака с нокти… харесвам това!). Специални благодарности и на Стив и Елизабет Бери за страхотното им приятелство. И накрая, бих желал да изразя особената си признателност на четиримата, помогнали на всички етапи в създаването на този роман — на издателката ми Лиса Кош и колегата й Уенди Лий, както и на агентите ми Ръс Гейлън и Дени Барър. Те са моята истинска основа. И, както винаги, трябва да подчертая, че всички фактологични и други грешки в тази книга падат изцяло и единствено върху моите плещи.

Април 2003

Багдад, Ирак

Двете момчета стояха при клетката на лъва.

— Не искам да влизам — каза по-малкото. Стоеше плътно до брат си и стискаше здраво ръката му.

Бяха навлечени в прекалено големи за дребните им телца якета, лицата им бяха увити в шалове, на главите им имаше вълнени шапки. В този ранен час преди изгрев-слънце студът проникваше до костите им.

Трябваше да продължат да се движат.

— Бари, клетката е празна. Не бъди такъв пъзльо. Виж. — По-голямото момче, Макин, бутна черната желязна врата и видяха голите бетонни стени. В един тъмен ъгъл се въргаляха стари дъвкани кости. От тях можеше да се получи хубава супа.

Зоопаркът беше в руини. Макин си спомняше как изглеждаше доскоро. Преди половин година, на петнадесетия му рожден ден, бяха дошли на пикник в Ал Завраа, в увеселителния парк и зоологическата градина. Прекараха дълъг приятен следобед в мотаене сред клетките с маймуни, папагали, камили, вълци и мечки. Макин дори даде ябълка на една камила. Още помнеше допира на грапавите й устни върху дланта си.

А сега се взираше в същия зоопарк с други очи — стари, много по-стари, отколкото преди половин година. Всичко бе в руини, натрошени камъни и боклуци — като обитавана от призраци пустош с почернели от огъня стени, зловонни локви мръсна вода и изкорубени постройки.

Преди месец Макин бе гледал от апартамента им недалеч от парка ожесточената престрелка в тучните градини между американците и Републиканската гвардия. Свирепата битка бе започнала привечер, трещенето на автоматите и писъците на ракетите продължиха през цялата нощ.

На сутринта обаче всичко бе притихнало. Гъстият пушек затулваше слънцето през целия ден. От балкона на малкия им апартамент Макин видя как един лъв излезе от зоопарка. Движеше се като мъглива сянка и бързо изчезна из улиците. Избягаха и други животни, а през следващите два дни цели орди хора нахлуха в парка.

Грабители, беше казал баща му, после се изплю и започна да ги ругае с по-неприличен език.

Разбиваха клетките. Крадяха животните — някои за храна, други за продажба на черния пазар на отсрещния бряг на реката. Бащата на Макин тръгна заедно с още неколцина мъже да защитава тяхната част от града от мародерстващите банди.

Така и не се върна. Другарите му също.

През следващите седмици товарът по изхранването на семейството падна на раменете на Макин. Майка му беше на легло и гореше от треска, изгубена някъде между ужаса и мъката. Единственото, което Макин бе в състояние да направи за нея, бе да й дава да пийне по глътка-две вода.